— Това никога не се е случвало, тама’и. — Както и всички, избягали от Ана-Тарау, Танни изговаряше думите удивително меко, заменяйки отделни съгласни с придихания. Но сега изглеждаше, сякаш просто не й стигат сили да произнесе думата отчетливо и високо. — Тама’и, тръстиката винаги е била позор и за воина, и за майстора. И щом се е намерил човек, за когото това не е наказание… Бях длъжна да говоря с него.
— И говори ли?
— Не — със съжаление отговори тя. — Хеанги го прехвана и го прати обратно. Сега навярно човекът вече не е жив…
— И това ли е всичко? — запита Сехеи, намръщен от досада. Поводът наистина беше смехотворен: да отстраниш от командването Лявата ръка на стратега заради някакъв каторжник, изкарващ присъдата си на тръстиката.
Танни бавно обърна към него тъмното си лице, надменно като маските, които предците й някога бяха изрязвали на каменни стълбове.
— Как си представяш тази война, тама’и?
Сехеи замълча.
— Ще изгорим архипелага — много тихо, сякаш говореше на себе си, каза тя. — Ще го унищожим. Примирието се проточи. Успяхме да натрупаме прекалено много техника, напалм… Просто няма накъде да отстъпваме.
— Вечерните също — недоволно напомни Сехеи.
— Да — машинално се съгласи тя. — Вечерните също.
През шума на дъжда и вятъра се чу тежък тъп удар. После още един. После още. Пет тежки тъпи удара през равни промеждутъци. Арсеналът изпитваше дулата.
— Безсмислица — проговори тя тъжно. — Праизточнико, каква безсмислица! Утринните — на запад, вечерните — на изток… Във всичко, дори и в това.
Трудно е да се повярва, че преди две години това момиче, командващо съединение леки авианосци, получавайки от Сехеи заповед да прекъсне връзката на вечерните с третия им флот, атакува координационния център на противника на Ледения зъб. Строго казано, заповедта беше изпълнена, само дето вечерните загубиха връзка не с един, а с четири флота наведнъж. Какъв момент за възнобвяване на войната! Но дори самият Сехеи се стресна, когато му докладваха за успеха на операцията. Всъщност той предлагаше да се създадат проблеми на огледалата им по атолите, нищо повече. За Ледения Зъб и дума не ставаше — тогава се смяташе, че тази цитадела на вечерните е непристъпна… Старият беше направо побеснял — Танни беше нарушила едно от основните табута, и Сехеи трябваше да изгуби немалко време и сили, за да опази бъдещата си Лява ръка. И какво беше станало с нея сега?
Танни мълчеше, опряла брадичка в безупречната татуировка на гърдите си. След това вдигна глава, и в големите й тъмни очи той видя безстрашието на осъдения.
— Защо воюваме, тама’и?
— Жено! — Сехеи за пръв път повиши глас.
Тъмното й красиво лице внезапно се изкриви. Свирепо, дивашки блеснаха зъбите и белтъците на очите.
— Не съм ти жена! — тросна се тя. — Аз съм отстранената от командване Лява ръка на стратега! И те питам, тама’и, защо воюваме?
Сехеи, без да отговаря, гледаше смаяно лявата й буза. Ами разбира се! Ето я — същата загадъчна неправилност на татуировката, както при вестоносеца Арраи! Същият рисунък. Попаднала е като момиченце под особеното наблюдение на възпитателите, но не е виновна за нищо.
— Винаги сме воювайки — каза той, отърсвайки се от удивлението.
— Не! — тръсна тя. — Така, както воюваме, никой никога не е воювал. Диваците хеури също воюват, но тях поне можеш да ги разбереш: различни племена, различни вярвания… Заради какво воюваме ние?
— И заради какво? — запита Сехеи. Вече беше решил да изслуша търпеливо всичко, което тя ще му каже.
Танни откачи от пояса си шнур и му го протегна.
— Проследи го! — каза тя. — Тези възли са на трийсет години. Даже теб не те е имало още на този свят, когато са били завързани. Копирах ги в архива на Руонгу.
Свивайки рамене, Сехеи опипа възлите. Част от някаква стара легенда. Пак легенда…
„Отдавна-отдавна, когато още Старите били млади, на атола Та живеели двама приятели: Ани и Татуи. И паднал един кокосов орех. И заспорили те чий е. И започнали да се бият. И започнал Татуи да надвива.“
— Много интересно — сухо отбеляза Сехеи. — И какво, трябва ли да я проследявам тази глупост докрай?
— Да!
Сехеи въздъхна.
„И отишъл Ани при Старите (прекъсване на битката ли е имало, какво ли), и помолил: дайте ми блестящия камък тиангу, защото ме надвива Татуи. Старите били добри и му дали каквото поискал. И започнал Ани да надвива.“
По-нататък Ани и Татуи искали един след друг от Старите горяща вода, криле от тапа и пламък, поглъщащ земята. И Старите били добри.
— Вторият шнур е изгубен — каза тя, следейки внимателно изражението на лицето му. — Там по-нататък сигурно се разказва, че Старите в края на краищата са се разделили и са започнали да воюват един с друг. Едните на страната на Ани, другите — на тази на Татуи.