— И какво? — попита стратегът.
— Ами нищо — мрачно отговори тя. — Просто тази приказка е единственото — разбираш ли! — единственото споменаване за това как е започнало всичко! Шейсет години война заради един кокосов орех!… Чуй ме, та утринните и вечерните — това не са две племена, това е по-скоро един народ, разсечен на две! По какво се различаваме едни от други? Говорим един и същи език, пеем едни и същи песни, вярваме в едно и също Пророчество. Свали вимпелите от корабите, и пробвай да различиш кой е пред теб — утринен или вечерен!…
Сехеи неволно се подсмихна. Вимпелите за пръв път свали от корабите самата Танни. Нещо повече, тя заповяда да издигнат на авианосците сините вимпели на противника, което и й позволи тогава да стигне до Ледения Зъб. Оттогава всеки кораб бива питан кодирано по хелиографа: „Чий си ти?“
— Можеш да ме хвърлиш на акулите, тама’и, — предизвикателно продължаваше тя, — но по-добре е, ако въпроса „Защо воюваме“ стратегът си го зададе преди простите воини. А ние вече сме закъснели, тама’и. Вече се намери човек, който предпочете да умре, но да не стреля по вечерните.
През цялото време Сехеи замислено изучаваше татуировката на лявата й буза.
— Не разбирам нещо докрай — каза той, изчакал да дойде пауза. — Просто ти се ще да си поговориш напоследък, или имаш конкретни съображения?
— Имам — отвърна тя. — Да обединим архипелага.
Сехеи премига няколко пъти подред, нещо напълно несвойствено за него.
— И ти си говорила за това с Хеанги?
— Не — отривисто каза тя. — Тоест да, говорех, но… Не така откровено, както с теб.
— Тогава разбирам защо те отстранил от командването. — Втренченият поглед на стратега не предвещаваше нищо хубаво. — Да обединим архипелага! Всичко на всичко! И какво според теб ще може да го обедини?
Танни мълчеше, слушайки мрачно трясъка на палмовите вейки.
— Май ти зададох въпрос.
— Трета сила — отговори тя. — Вмешателство на трета сила, която би заплашвала еднакво и утринните, и вечерните.
Лицето на Сехеи изобрази откровена скука — пръв признак на това, че разговорът е станал сериозен.
— „Ще прозвучи Истинското Име на Врага“ — бавно процитира той, — „и оттогаз няма да има утринни и вечерни“. Ти вярваш ли в Пророчеството, жено?
— Няма значение — отговори тя. — Важното е, че много вярват в него.
— Да се инсценира Пришествието — вслушвайки се във всяка дума, проговори той. — Правилно ли те разбирам? Предлагаш именно това?
— Да.
— Как?
Една секунда Танни го гледаше, не смеейки да се надява. Само секунда.
— Да се произнесе Думата — бързо каза тя. — Да се изпрати при вечерните парламентьор с Истинското Име на Врага.
— Така. Да допуснем. По-нататък?
— В Пророчеството доста подробно е описан външният вид на корабите на Врага — продължи тя, подтискайки трепета в гласа си. — Няма да е трудно да се построи подобно нещо.
— Вечерните ще открият, че е имитация — отбеляза той, притваряйки уморено очи.
— Няма да успеят — възрази Танни. — Корабите ще се мярнат на хоризонта и веднага ще изчезнат.
Сехеи сякаш заспиваше, докато я слушаше. Да допуснем, че са й казали за посланика на вечерните и за „стоманената чайка“. Да, но значението на думата, произнесена от вестителя, е известно на само един човек на базата — самият Сехеи. Толкова повече не би трябвало тя да знае за странното запитване на Стария преди четири дни, нито пък за днешния му отговор… Тоест, достигнала е до всичко сама. А освен това — татуировката, татуировката! Не, Танни, да бъдеш пратена точно сега на тръстиката би било непростима глупост.
— Паника, прегрупиране на силите… — предположи той. — И всичко това пред очите на вечерните, така ли?
— Да — каза тя. — Но и това не е достатъчно. Нужен ни е съюзник.
— Съюзник ли? Кой?
— Тези, които не воюват — отговори тя след кратко колебание. — Чувала съм, че имаш някакви връзки с тях…
Сехеи я гледаше и размисляше. Тези, които не воюват… По-просто казано — мисионерите. Впрочем, наричаха ги и по още един начин — таласъмите. А как иначе да наречеш човек без татуировка? Те се впускаха през открития океан на леките си и на практика невъоръжени кораби в търсене на нови земи. Когато намереха населен остров, татуираха по местните канони един, а най-често няколко души, и ги внедряваха някак в племето. И когато след година-две край бреговете на острова се появяха корабите на утринните (или на вечерните — ако с туземците работеха мисионерите на противника), получаваха най-радушен прием.