Дългите й силни пръсти бавно се спускаха от бузата, откривайки неправилността на татуировката.
— Изпреварили са ни, тама’и — насила, с разбираща усмивка проговори тя.
— Да — каза Сехеи. — И аз имам впечатление, че някой от вечерните се опитва да реализира твоя план.
— Какво смяташ да правиш?
— Да изчакам бурята да свърши — изръмжа той. — А след това трябва да летя до Руонгу. Потрябвал съм за нещо на Стария… Затова се постарай тази нощ да навържеш всички варианти с Истинското Име на Врага. Всички. Даже най-налудничавите. Сутринта ще ми доложиш… И още нещо… Не искаш ли да поговориш с него?
— С кого?
— С пратеника, с кой друг?
Тя се изправи объркано.
— Не знам… Той под стража ли е?
— Не — каза Сехеи, гледайки я внимателно изотдолу. — Старият заповяда да не му се причинява вреда. Прикачил съм към него единствено Куция. По-точно, той сам му се лепна…
Лицето й отново стана като каменните маски на стълбовете на Ана-Тарау.
— Нямам право да се доближавам до него — напомни тя. — Отстранена съм от командването. Даже не знам каква съм в момента…
— Ти си както преди моята Лява ръка — каза той. — Свържи се с Хеанги и му предай, че съм отменил разпореждането му. Предай му още, че го чакам тук. Върви.
— А провинилият се?
— Провинилият се ли? — Сехеи се замисли. Честно казано, цялото това занимание с каторжници не му харесваше още от самото начало. — Да, както искаш. По твое усмотрение. Действай.
Танни тамуори излезе. Известно време Сехеи седеше прегърбен и слушаше как бурята забива залп след залп в северозападните склонове на острова. Точно така се стоварва сега тя и върху осакатените от ракетните залпове скалисти носове на Тара-Амингу и разбива в камъните парчетата от ракетоносеца, и се издига в тътнеща водна пелена над Бариерния риф, и някъде в нощта реват, заглушавайки бурята, топилните пещи на железния остров Ана-Тиангу, и с вкопчени в дъното край Гнилите рифове котви треперят под ударите на вятъра корабите на вечерните, а на Ледения Зъб пресмята варианти деветнайсетгодишният стратег на противника Ионги, може би наистина търси мир, или просто забърква поредната грандиозна провокация… И дрейфуват в покрайнините на архипелага настигнатите от бурята леки корабчета на мисионерите. На тях им е най-трудно. Според слуховете, дори ако потъват близо до селища на диваци, им е забранено да слязат на брега преждевременно… Е, какво, ще чакаме. Ако приятелите на вечерните изведнъж потърсят Сехеи и доложат за Пришествието на Великия Враг, значи Танни е права за всичко…
Сехеи хвана с върховете на пръстите левия си клепач и дръпна. Миглата излезе лесно, без съпротивление. Значи е права…
— Повикал си ме?
Сехеи вдигна глава. Пред него стоеше светлокож, приличащ на юноша воин с насмешливи очи и уморено лице. Как пък се вмъкна точно в момента, когато стратегът гадаеше като дивак по мигли бъдещето!
— Сядай — каза Сехеи. — Отмених разпореждането ти.
Хеанги седна. Той приличаше на самия Сехеи — само дето беше мъничко по-нисък. Жилав, пропорционално сложен, бързи движения. И все пак в него имаше нещо неправилно, нещо, което навеждаше на мисълта за физически недостатък. Татуировката. Класическа татуировка на стратег — неправилна, изкривена, асиметрична. Така е то: днес командваш флот, утре те пращат на тръстиката, вдругиден запълват с теб пробив на фронта, а след това, току-виж, след направеното от теб и твоите смъртници чудо отново поемаш командването.
— Да. Тя ми съобщи.
— Защо ти трябваше да се месиш в тази история с каторжника?
Хеанги вдигна уродливо татуираното си рамо.
— Не е работата в каторжника, тамахи. Просто самата тя не е надеждна. Запознат ли си вече с идеите й да се обедини архипелагът?
— Да, запознат съм — каза Сехеи. — И искам да зная какво мислиш за тях ти.
— Фантазии — кратко отговори Хеанги. — И то опасни фантазии.
Сехеи явно беше недоволен от отговора му.
— Напразно се отнасяш така към фантазиите — отбеляза той. — През последните години те твърде често са се превръщали в реалност.
— Казах освен това опасни — напомни Хеанги. — Когато тя заговори за това да се пробута на вечерните пратеник с Истинското Име на Врага, просто не я разбрах. Мислех, че смята да изплаши противника, да го застави да прегрупира силите си, и след това да нанесе удар. И направо й казах, че вечерните няма да клъвнат на това. Но когато се изясни, че тя изобщо не смята да нанася удар, а иска всичко на всичко да обедини архипелага… Впрочем, по какъв начин си успял да плениш „рутианги“? Честно казано, отначало даже не повярвах…