Сехеи се надигна и излезе от хижата във влажния, мятащ се от една на друга страна вятър. Бурята свършваше. Долу сред нощната чернота в долината пламтяха и трептяха езичетата спиртен пламък над керамичните дестилационни кубове. Държейки се за въжето, Сехеи се спусна по стръмната пътека, заобиколи оставената за маскировка неизсечена палмова горичка, и спря. Отпред се чуваше жвакане и бълбукане. На три крачки пред него минаваше отточен канал. Там, лъхайки на ферментирало, бавно като изстиваща лава, бавно течаха джибри. Надолу, към залива.
Задържайки дъха си, стратегът тръгна към мостчето с двойни въжени перила. Хрупкава, изсъхнала кора захрустя под краката му. В подскачащия полукръг светлина на замрежения спиртен фенер изведнъж му се стори, че от отвратителната пълзяща маса се подават човешки гръб и тил. Нямаше обаче време да се вглежда — дъхът му свършваше.
Прехвърлил се на другата страна, Сехеи отиде най-напред в хангара, където под светлината на стъклени тръби разглобяваха „рутианги“. Доложиха му, че пленената машина е поразителна: изключителна маневреност, скоростна, радиус на действие — практически целият архипелаг. Изобщо какво да говорим — шест принципно нови възела, а нашите диваци от конструкторския са направо за тръстиката до човек…
— Къде е Куция? — попита стратегът.
Доложиха му, че Куция разговаря с пратеника в укритието. Сехеи мина по късия, изсечен в скалата коридор, открехна входната рогозка и погледна вътре. Да, разговаряха…
— И все едно глупаво постъпи ти тогава, глупаво! — разгорещено говореше пратеникът Арраи. — Виждаше, че ти влизам зад опашката! Трябваше…
Думите му свършиха. Но заговориха ръцете. Дясната изобразяваше ракетоплана на Куция, лявата — неговия собствен. А наоколо отново ревеше разкъсваното от ракети небе на Тара-Амингу.
Куция слушаше пратеника с възторг. Обезобразеното му от изгарянията лице сияеше.
— Та точно това ми и трябваше! — развика се той и бутна настрани ръцете на пратеника. — Бяха ме вдигнали с определена цел — да ви отвлечем по-далече от транспортния кораб! Да имитираме пробив към авианосеца, разбираш ли? И вие клъвнахте! И докато се занимавахте с мен, транспортът успя да влезе в залива, под прикритие! Така че кой кого е въпрос… А иначе ме протарани направо страхотно…
„Ето че се сбъдна Пророчеството,“ с насмешка помисли Сехеи. „Прозвуча Истинското Име на Врага, и няма вече утринни и вечерни…“
Той влезе, и разговорът прекъсна. Двамата пилоти се изправиха пред стратега. Лицето на пратеника отново беше надменно и затворено.
— А какво мислиш ти самият за това? — попита Сехеи. — Защо изпратиха именно теб? И на такава машина?
— Аз съм пратеник — сдържано отговори Арраи.
С това беше казано всичко. Гори го, пробивай го бавно с бамбук — отговорът ще бъде един: аз съм пратеник. Нямаше още случай дори един от тях да е заговорил и да е разкрил каква е истинската цел, с която са го пратили. Пък и никога не им съобщаваха истинската цел. Не че се съмняваха в мъжеството им, а просто така, за всеки случай…
— Знам — каза меко Сехеи. — И няма да те питам повече за това…
Той се обърна и видя, че на входа, придържайки рогозката, стои Танни и гледа парламентьора.
— Търсех те — каза накрая тя, заставяйки се да се обърне към стратега.
Те излязоха и спряха до стената на хангара.
— Пратих запитване до тръстиката. Не можаха никъде да намерят такъв човек. Изглежда вече са успели да го убият.
— Гледахте ли на решетките?
— Рано е още — отговори тя след кратко мълчание. — Ще го изхвърли на решетките утре към обед…
Сехеи погледна към входа в укритието.
— Не искаш ли да поговориш с него?
— Не знам — отговори тя. — Не.
— Защо?
— Не знам. — Танни с тъга гледаше на прозиращите през рогозките сенки на бамбуковите ребра на хангара. — Сега го видях… Той е, но… Това вече е съвсем друг човек, тама’и. Отдавна вече е забравил всичко. Сега просто няма да можем да се разберем…
Молейки се и отдаден на благочестиви размишления, се разхождах самотен по пясъчния, осеян с невиждани раковини бряг, когато зрението ми бе смутено от следующата картина: двама войници забелязаха промъкнал се близо до лагера туземец, и един от тях със смях стреля с мускета си. Нещастникът падна, и войникът с нож в ръка се доближи до него, възнамерявайки да заколи ранения като безсловесно животно.
Аз побързах към тях и с подобаващи на случая слова рекох на войника, че той взима на душата си тежък грях, убивайки човек за забавление. На което войникът ми възрази, че тъй щото туземецът не е приобщен към истинската вяра и не познава Бога, то следователно в убийството му има не повече грях, отколкото в туй на звяр.