„Домашен добитък на дявола“ — така се изрази този прост мъж, и не можах да не се удивя на точността на словата му. Действително, лицето на нещастника бе обезобразено от изображенията на скат и акула, които, както е известно, по същността си не са нищо друго освен две въплъщения на врага на рода человечески.
Но аз ли, изкушения в риторика и богословие, ще отстъпя в този спор? Не ще ли да е по-добре, запитах аз, да дадем на туй Божие създание да умре не като звяр, но като човек, видял светлината на истинната вяра? И войникът размисли и прибра ножа си.
Сърцето ми ликува при възпоминанието за туй каква тълпа се събра на брега, за да присъствува при извършването на обряда, каква радост и благочестие светеха в обветрените груби лица на тези хора, как ободряваха те — с низки, но искрени слова — туземеца, готов да приеме светлината Божия.
Адмиралът бе недоволен, че отплаването се отлага, но дори на него се наложи да отстъпи пред порива на осенената от благодат тълпа. Обрядът бе извършен, и туземецът тържествено бе заведен на кладата, тъй като сега, преставайки да бъде безмислено животно, той подлежеше на църковен съд за явна връзка с дявола.
Приеми душата му, Господи! Той умря като човек, пламъкът на огъня го пречисти и изгори всички негови волни и неволни прегрешения.
А през нощта ми се яви някой в бяла риза и рече: върви на юг. Там живеят, не знаейки вяра и не съзирайки грях, и златото лежи, захвърлено пред праговете на домовете…
Въжетата проскърцваха. Шумейки със сивите си, изсъхнали до крехкост маскировъчни парцали, плетената кабина на въжената линия се издигаше все по-високо и по-високо покрай зеления склон на Руонгу. По зеленината, впрочем, имаше белезникави наслоявания, и в тресящата се кабина от време на време се усещаше гнилата миризма на химическия завод.
Полуобърнат назад, Сехеи намусено гледаше през рамо как се отдалечава покрития с мътен слой залив, изглеждайки с всеки метър от пътя все по-красив. Ту тук, ту там безпорядъчно се мяркаха ослепителните блясъци на предаващите огледала.
Руонгу сякаш беше обхванат от треска. В пристанището ставаше нещо напълно непонятно. Докато искаха по хелиографа потвърждение за повикването, Сехеи имаше време да погледа спешното разтоварване на току-що натоварен за евакуиране керван.
Обикновена предвоенна бъркотия.
Междувременно листакът, преминаващ под краката му, стана зелен, какъвто би трябвало да бъде, отвратителните миризми останаха надолу, още двайсетина метра — и тераса… Скоро кабината се залюля и спря, и Сехеи неловко се измъкна от нея.
Чакаха го. Намръщено момче с лек ракетомет под мишница отстъпи крачка назад. Не гледа в очите, но късият ствол е насочен към корема на новопристигналия. Съдейки по всичко, новият пилот и телохранител на Стария. Странно, помисли Сехеи, какво ли се е случило с Анги? Старият, доколкото си спомняше, беше много привързан към предишния си пилот.
Момчето пропусна стратега напред, и двамата минаха под разпънатата на бамбукови пръти жълто-зелена ситна маскировъчна мрежа, под която блещеше към небето натъпканите си с ракети дула зенитна установка.
Далече долу, зад покрития с палми склон, блестеше бисерният залив на Руонгу. На ръба на склона двама свързочници енергично работеха с Голямото Огледало. Същото, което вчера беше предало през атолите нечуваната заповед — да се повярва на парламентьора.
Като цяло нищо тук не се беше променило. Колибата на Стария както преди стоеше недалече от планинското езерце. Не се отличаваше много от тази на самия Сехеи — лек разглобяем скелет и рогозки с петна маскировъчно зелено от външната им страна. На брега, под естествен навес от клони, се люлее на поплавъците си винаги готов за старт двуместен ракетоплан. По-нататък в скалната стена зее дупка — входът към пещерата-укритие.
Двамата спряха пред разтворената стена на колибата.
— Можеш да си почиваш, момче — раздаде се слаб, скърцащ глас. — Остави ни…
Пред разтворената стена на странна конструкция от бамбук, наречена стол, седеше връстник на света. Седеше бог. Всичко в него беше страшно: и древното, с цвят на пясък лице, нетатуирано като на таласъм, и това, че от гърлото до петите винаги беше омотан в бяла тапа. Но главното, разбира се, бяха очите. Нечовешки, воднистосини, страшно дълбоки очи.