Сехеи внимателно отклони поглед към свързочниците. Голямото Огледало пращаше поредната серия блясъци към Ана-Тиангу. „До всички флотове!“ — успя да разбере той по колебанията на работната плоскост. Там, на ръба на склона, в свита и ясна форма се предаваше това, което сега му предстоеше да изслуша с огромно количество ненужни никому подробности…
… може би трябва да започна с това — разказваше Стария. — Някъде около две хиляди години преди моето раждане в света, откъдето сме дошли, се появила вяра в бог, който позволил на хората да го убият, за да ги научи с примера си на кротост и милосърдие… Странното е, тамахи, че нито една — дори най-кръвожадната — религия не е проляла толкова кръв, колкото тази — милосърдната и кротката! В името на убития бог са изгаряли хора на клади, в негово име са унищожавани цели цивилизации! Народите изгубвали историята си и се израждали. Започвали да събират огризките от масата на европейците… (Да, тамахи! Истинското Име на Врага!)… обличали се в европейски облекла, украсявали се с блестящи боклуци, изхвърлени от европейците!… Можеш ли да си представиш себе си с огърлица от изстреляни гилзи и с ламаринена кутия от консерви на главата?
„Нима е решил да ми преразказва цялото Пророчество?“ — с ужас помисли Сехеи. „Колко навреме отстраних Хеанги от командването! Танни поне…“
— …във всяка компания задължително си има и лидер — продължаваше да говори и говори Старият. — Нашият лидер смяташе да стане професионален историк. Изучаваше завоеванията на европейците. Изучаваше ги и ги ненавиждаше. Странен случай… Направо пощуряваше от това, че никой никъде не е успял да им окаже достойна съпротива… И той ни убеди. Доказа ни, че ще е престъпление да не се възползване от прохода и да пропуснем този шанс… може би единственият шанс за цялата история на човечеството… А, да, забравих за най-важното!… Виждаш ли, когато за пръв път пристигнахме тук и видяхме атолите, палмовите гори, непознаващите метала островитяни — ние решихме, че по някакъв начин сме попаднали в собственото си минало, на архипелазите на Океания преди там да пристигнат европейците… И така, той ни убеди. Той умееше да убеждава. Четеше ни старинни документи за това какво са правели конквистадорите на завоюваните земи — и на нас ни се искаше да се бием. На живот и смърт. До последно… Бяхме млади, Сехеи. Да, представи си, Старите също някога са били млади… Колкото се касае до мен… Мен даже нямаше нужда да ме убеждава. Виждаш ли, тамахи, моят прадядо е бил мисионер… Европейски мисионер. Човек, учил покорените островитяни на смирение, учил ги на вярата в убития бог, отнемайки им последните трохи от миналото им… Дойдох тук с мисълта за изкупление. Дойдох, за да се сражавам със собствения си прадядо…
Старият вероятно вече беше свършил с Пророчеството за Великия Враг. Сега започна да разказва историята на Пристигането. Със свои думи… Едва чуто съскане отвлече вниманието на стратега. До зенитната установка, гледайки с отвращение някъде надалече, беше седнал на тревата личният пилот и телохранител на Стария. Пощурял от безделие, той хвърляше бумеранг. Хвърляше го, изчакваше известно време, намръщено замислен, след това с неохота вдигаше ръка и улавяше, без да гледа, върналия се бумеранг.
— Може би все пак ще престанеш да гледаш този главорез? — с раздразнение се осведоми Стария. — Още повече че смятам да ти съобщя нещо действително ново!…
Помълча сърдито, и след като се успокои, отново заговори:
— Ние скрихме от властите нашия проход и започнахме да се готвим за Пристигането. Геология, металургия, медицина… Инструменти, прибори, ваксини срещу европейските болести… Дори захарна тръстика. Виждаш ли, предварително знаехме, че няма да се доберем тук до нефт, и още отначало заложихме на спирта… И всичко това отиде по дяволите, Сехеи. Оказа се, че не сме нужни на островитяните.
Стратегът изгледа Стария с удивление.
— Да, бяхме ненужни — продължаваше насила онзи. — Приеха ни радушно, гледаха с интерес как летим на делтапланите си, палим спирт и използваме метални инструменти… но не искаха да приемат нищо от нас. За какво им е? Живееха си чудесно и без това… А нашите предупреждения за това каква опасност са за тях европейците те поетизираха и превърнаха в Пророчеството за Великия Враг. Едно пророчество повече, едно по-малко… И тогава предприехме страшна крачка, Сехеи. Разделихме се на две групи и предложихме военна помощ на две враждуващи племена… И получихме достоен отговор. Нашите тояги, отговориха ни, са от тежко дърво, накрайниците на копията — от остър камък, ръцете ни са силни и сърцата ни смели… Сега вече и най-древните възли в архива няма да ти разкрият кой пръв е поискал помощ от Старите… Никой не е искал, Сехеи. Никой. Просто ние нанесохме удар едновременно по двете племена. Делтаплани и самоделни запалителни бомби. Но това беше достатъчно. Виждайки, че противникът е толкова подъл, че прибягва към магиите на светлокожите пришълци, решиха да му отговорят със същото… Ето как, тамахи, е започнал светът, в който живееш…