— Продължавай — мрачно каза Сехеи.
— Бъди логичен, момчето ми! — тъжно проговори Старият. — Щом си ни простил самия факт на Пристигането, трябва да ни простиш и всичко останало… Всичките ни последващи постъпки бяха по принуда. Не Старите командваха войната, Сехеи — войната командваше Старите!… Да, ние провокирахме и изкуствено дадохме живот на страшен процес. В нашия свят той се наричаше надпревара във въоръжаването… Но вече нямаше как да го спрем… Вие се оказахте прекалено способни ученици. Отначало още се опитвахме да ви насочваме, да ви подсказваме открития, но после… После просто престанахме да разбираме над какво се работи в лабораториите… Всяка крачка беше изненада… Хартията например. Докато ние си блъскахме главата как да направим хартията водоустойчива, от възловото писмо на Ана-Тарау се разви знакова система с такава сложност, че вече трябваше да се учим ние, а не вие… Но първата изненада, разбира се, беше напалмът. Да, смятахме да ви запознаем и с напалма, но… по-късно… А вие го открихте сами. И за да съхраним равновесието… за да не изпуснем контрола над събитията… бяхме принудени да започнем обмяна на информация. Първо техническа. Само техническа. Информация, която и ние не винаги можехме да разберем…
Старият спря, дишайки тежко — речта беше твърде дълга за износените му дробове. От него лъхаше на спирт като от взривена турбина.
— И това още не е най-страшното, Сехеи — каза той. — Това още не е най-страшното…
С хищно внимание, надвесил се напред към Стария, стратегът очакваше продължението.
— Ето какво… — с труд произнасяйки всяка дума, продължи Стария. — Най-страшното… Разбрахме го не веднага… Отначало езикът ви. Това не беше полинезийски, както решихме отначало. Просто приличаше малко по звучене… После объркването с картите… Очертанията на островите упорито не желаеха да съответстват на картите ни… И тези несъответствия ставаха все повече и повече с всяка година, докато накрая не разбрахме… Светът, в който бяхме дошли, нямаше никакво отношение към нашето минало! Никакво! Ние се ужасихме, тамахи! Искахме да се върнем — и не можехме: проходът между световете или беше изчезнал, или се беше преместил неизвестно къде…
Старият отново се застави да вдигне поглед към Сехеи. Съдейки по смръщените в недоумение вежди, последното признание на Стария не само не се беше сторило на стратега страшно — даже не му се беше сторило съществено.
— Виждам, че не разбираш — горчиво каза Старият. — Сехеи! Момчето ми! Та получава се, че напразно пуснахме в ход цялата тази машина на унищожението! Изгорихме островите, изпообъркахме хората, насъскахме ги едни срещу други… Човешката съвест също има предел на издръжливостта си. Един от нас се самоуби. Друг стана опасен, и се наложи да се отървем от него. Останалите… се пропихме — мрачно привърши той, и зашари с ръка в търсене на бутилката.
— Не бива, Стари — помоли Сехеи, гледайки с ужас как разяждащата течност се лее в чашката от полиран кокос.
— Какво ли разбираш ти! — сопна се изведнъж Старият. — Дъвчи си там дъвката! Това според мен е единственият начин, по който можете да се замайвате.
Той отпи и се закашля.
— Идиоти — проговори пресипнало и изтри сълзящите си очи. — Архипелагът тъне в спирт, и нито един алкохолик… Макар че, от друга страна, е логично… Това е все едно в моя свят да бяха почнали да пият бензин…
Той си пое дъх и продължи:
— Накратко, ние намерихме в себе си сили да доведем делото докрай. Оставаше ни една-единствена надежда: ако този свят толкова прилича на нашия, то и тук може да се намери цивилизация, подобна на европейската… Най-просто би било, разбира се, да се направи околосветско пътешествие, но — няма да ми повярваш, тамахи! — всеки път се оказваше, че войната е опропастила всички средства…
Откъм склона се носеше лек мирис на изгоряло, нажеженото слънце печеше над Руонгу, а Старият зиморничаво се загръщаше с бялата тапа, като че ли го тресе.
— Странно, тамахи — едва чуто прозвуча хрипливият му глас. — Та аз трябва да се радвам. Каравели… Дори и в чужд свят, все пак ги спряхме. И аз доживях този ден… Не мога да се радвам. Огледам ли се назад — ужас, тамахи, ужас… Как се получи така? Как стана така, тамахи, че, ненавиждайки мисионерите, ние не успяхме да забележим как сами станахми мисионери! Мисионери на ракетометите…
При тези думи лицето на Стария беше станало толкова древно, че като че ли беше престанало да бъде човешко. Към стратега сякаш гледаше изплувало от морските дълбини, пълно със скръб чудовище, и подобните на хриле четинести бръчки трепереха от мъка.