— Ще ни простите ли? — с болка запита то.
Сехеи трепна, и чудовището изчезна. Пред него отново беше изкривеното от страдание лице на Стария.
— Да ви простим? За какво?
— За това, че лекарството се оказа по-страшно от болестта. — Старият произнесе това неразбрано — беше уморен. — Нима не виждаш сам колко уродлив е твоят свят? Лаборатории, ракетоплани… И огърлици от зъбите на врага по шиите! И рецидиви на канибализъм, които старателно криете от мен! Огромни загуби… Още по-голяма раждаемост… Жените ви! Сега те са или воини, или машини за производство на потомство, или и едното, и другото… Островите… Палмовите гори… Сега това са отходни канали! Ти отлагаше войната, боеше се да не изгориш архипелага… А помислил ли си дали изобщо е останало нещо за изгаряне? Та нито един конквистадор не ви е причинил толкова зло, колкото ви причинихме ние…
Сълзящите воднистосини очи сляпо гледаха покрай стратега.
— Какво направихме, момчето ми, какво направихме!…
И Сехеи помисли със съжаление, че Стария наистина е много стар.
— Нямали сте друг изход — меко напомни той.
Старият рязко се изправи и вдигна глава.
— Имахме — отсечено тръсна той. — Да не идваме тук. Да не се месим. Да оставим всичко както си е било.
Няколко секунди те се гледаха в очите. И изведнъж Сехеи се усмихна. Разбиращо, едва ли не с нежност. Така обикновено се усмихват на децата.
— Как се казва новият ти пилот?
Старият се учуди, след това се намръщи и стана както преди — вечно недоволен и раздразнителен.
— Анги — изръмжа той. — Точно както и предишния. Най-разпространеното име — Анги…
Те се огледаха. Личният пилот и телохранител на Стария продължаваше да седи в предишната поза и критично гледаше бумеранга.
— Анги! — повика го Сехеи. — Хайде, ела тук.
Хлапакът пъхна играчката под ремъка до пълнителя и с нежелание се надигна от земята. Приближи се към хижата и изгледа стратега изпод вежди.
— Анги — каза Сехеи. — Искаш ли на островите всичко да бъде както преди — преди пристигането на Старите?
Хлапето се обърка.
— А как е било преди пристигането им?
— Приблизително както е сега при южните хеури.
Хлапакът изумено изгледа стратега, след това Стария — и неуверено се разсмя.
Да замени ракетомета за дървена тояга? Ракетоплана — грохота на барутните ускорители, изчезващата долу земя, стремителния водовъртеж на въздушния бой — на копие с каменен накрайник?
Личният пилот и телохранител на Стария се смееше.
Не, не случайно не срещнахме на острова ни бащите им, ни майките. Дяволът им бе баща и майка!
Димът на пожара се стелеше над равния пясъчен бряг, трещяха палмовите дървета, трошени от гюллетата, но татуираните голи бесчета изчезнаха, изгубиха се безследно в обширните гори. Отстъпваха като воинство — виждах ги как бързо се отдръпва, криейки се зад дърветата, неголемият им отряд, предвождан от бременна дяволица, твърде млада обаче, за да е произвела на бял свят всички тези изчадия.
Адмиралът заповяда да се обадят доброволци. Виждайки, че противникът е безоръжен и малък още, се отзоваха мнозина. Войниците бяха весели и се шегуваха, че отиват на лов. Упокой душите им, Господи — малко от тях се върнаха от този лов.
Скърбейки за това, че съм слязъл на острова, се доближих до двамата войници, охраняващи лодката, и бях удивен от туй, че те следят не брега, както подобава на стража, а се вглеждат и двамата в морския простор. Забелязвайки тревога по лицата им, се огледах и аз.
О ужас! На входа на залива, почти неразличими на фона на небето и вълните, се мяркаха три кораба-призрака, подобни на срещнатия от нас пред пет дни.
Припомняйки си, че единствено молитва ги уплаши миналия път, аз се обърнах към Бога. И отново настана чудо. Сякаш Божият пръст прокара по водната шир незрима черта, и те лавираха покрай нея, незримата, безсилни да я пристъпят и да се доближат до стоящите на котва каравели.
Но дяволът, съгласно пословицата, винаги напада в гръб. И изведнъж на няколко крачки от мен от пясъка леко се надигна гол татуиран отрок, почти юноша. Един от стражите извика от изненада и се прицели в него с мускета си. Отрокът оголи в насмешка белите си зъби и побягна, но не настрани от войника, а покрай него. След това спря, продължи да се усмихва бесовски, и миг преди изстрела се хвърли на земята. И тогава страшно закрещя вторият войник, тъй като дулото на мускета беше насочено в гърдите му.
Гръмна изстрел, и с пробита кираса и окървавено лице нещастникът падна мъртъв. А татуираният отрок вече отново бе на крака. С един замах на голата си ръка той повали на пясъка войника — воин силен и изкусен — а след туй иззад малката пясъчна купчинка, зад която без вража помощ и котка не би се скрила, се надигнаха още няколко отроци и отроковици — по-малки.