— Ити! — повика я той, предавайки шнура на свързочника. — Вземи машината на борда. Връщаме се в базата. Вестителят да не се пипа, ясно ли е?
Той потърси с поглед пратеника Арраи и го намери до Куция под наблюдението на ласкаво усмихнатото светлокожо момиче. Пратеникът Арраи, изгубил донякъде подхождащия на парламентьор леден израз на лицето, разглеждаше с явен интерес татуировката на Куция, с когото, както се оказа, не веднъж се бяха срещали във въздушните боеве над Тара-Амингу…
Какво ли е замислил самият този Ионги тамахи? Истинското Име на Врага не подлежи на разгласяване. За такива неща отстраняват от командването и пращат на тръстиката… А откъде би могъл да знае Старият за парламентьора?… И това странно запитване преди четири дни… Сехеи още веднъж огледа изпод вежди пратеника на вечерните. Съвършено безупречна татуировка! Само на лявата буза правилността на рисунъка е леко нарушена. Значи е забъркал нещо пратеникът Арраи — отдавна, още като момченце на Детския остров. И то нещо доста сериозно… Тогава защо я няма линията на вината? Странно… Попаднал е под особения надзор на възпитателите, а с нищо не е виновен. При кого ли още беше виждал Сехеи подобен рисунък на лявата буза?…
Той се обърна и известно време разглеждаше тъмнеещия хоризонт, откъдето на плътни тълпи прииждаха срещу вятъра къси, сякаш отсечени отпред вълни.
Истинското Име на Врага… Нима е истина?…
— Европейци — трудно, сякаш за себе си изговори той уродливо звучащата дума. — Европейци…
Велико е милосърдието Божие — още на втория ден пред нас ангелски възсияха в морската далечина платната на трите останали каравели, и аз възнесох молитва на благодарност. От когото и да бе пратен срещнатият от нас кораб-призрак, той не се осмели да прегради пътя на кралската ескадра.
Оръдеен изстрел огласи пустинните води, ознаменувайки възсъединяването на флотилията. Но на ликуващите възгласи на нашите матроси флагманският кораб отвърна с намусено мълчание. По-късно попитан от мен офицер разказа с неохота, че по пътя са виждали неведнъж някаква зле миришеща течност, разлята по вълните. Всички счели това за зловещо предзнаменование, и я нарекли „слюнката на дявола“. Офицерът не скриваше, че повече от всичко на света той би искал да обърне назад. Мъжеството явно бе изоставило този човек.
Към вечерта Господ ни изпрати безлюден остров с дълбок залив — да дадем отдих на уморените си крайници и да поправим счупената мачта на една от каравелите.
Уви, адмиралът не изслуша внимателно нашия разказ за дяволския кораб, и с преизпълнени с горделивост слова се закле, че сега и хиляда дяволи не биха го накарали да отстъпи. Заповяда той да донесат скъпо ковчеже от изкусна изработка, измъкна от него някаква вещ, която ми се пристори отначало за продълговато, отшлифовано от прибоя камъче, и ни предложи да я разгледаме.
Камъчето бе обхванато от два гладки пръстена от светъл метал. И макар да не бе този метал злато, блясъкът му ласкаеше очите и вселяваше в сърцата надежда. Вече четири големи и девет малки острова познаха истинската вяра, но нито на един от тях не знаеха жителите ни злато, ни някакъв друг метал. Каменни са котвите на лодките им, от твърдо дърво, акулови зъби и дялана кост е оръжието им, а вместо пари презрени раковини разменят.
И туй е толкоз по-странно, че именно тук според древните карти трябва да лежат Златните острови, гдето людете, бидейки изкусни в обработката на драгоценните метали, не знаят истинската им цена, и златото лежи захвърлено пред праговете на къщите им.
Призовавайки за всеки случай името Божие, взех в ръце странния предмет. Той бе продълговат каменен, а може би глинен съсъд, толкоз малък, че не можех да поместя в него дори крайчеца на малкия си пръст. Металните пръстени бяха врязани в съда с превелико умение, но отсъствието на гравюри по тях издаваше скудоумие, свойствено за диваци.
Несъмнено бе, че съсъдът не е бил за питиета. По вътрешните му стени открих следи от черна, твърда като камък пепел. Поразен от мисълта, че в ръцете ми е може би част от посуда, предназначена за някакъв сатанински обряд, набързо предадох странния предмет на алчно очакващ реда си дворянин, що бе отплувал с нас на каравелата „Благодат Господня“, силейки се да избяга от възмездие за богопротивен и смъртоубийствен дуел.
След туй адмиралът ни рече, че жителите на острова, на чийто пясъчен бряг било намерено съсъдчето, явили при вида му страх и унижение. Подложени на изпитание, те, не знаейки угодни Господу езици, посочили на юг. Там, несъмнено там, зад линията на хоризонта, лежали по мнението на адмирала желаните Златни острови, за губернатор на които го назначил кралят.