— Бре-бре! — извиквал всеки път Полковника, когато я посрещал на гарата с голямата си кола. — Мила моя, почти бях забравил колко възхитително изглеждаш! Бързо да се скрием в хралупката си.
Минали осем години.
Било точно преди Коледа и мисис Биксби чакала на болтиморската гара влака, който щял да я заведе обратно в Ню Йорк. Току-що завършилото посещение било по-приятно от всеки друг път и тя била във весело настроение. Впрочем напоследък компанията на Полковника винаги й се отразявала по този начин. Той успявал да я накара да почувства, че е една забележителна жена, личност с изтънчени и екзотични способности и неизразим чар: колко се различавал от нейния зъболекар съпруг вкъщи, който я карал да се чувства като постоянна пациентка, живееща в дъното на чакалнята, безмълвна сред списанията и все по-рядко, а напоследък и изобщо непотърсвана, за да изпита точната, педантична услуга на тези чисти розови ръце.
— Полковника ме помоли да ви предам това — произнесъл някакъв глас зад гърба й. Тя се обърнала и видяла Уилкинс, коняря на Полковника, малко сбръчкано човече с посивяла кожа, което пъхнало в ръцете й голяма плоска картонена кутия.
— Боже господи! — извикала тя, цялата разтреперана от вълнение. — Майчице, каква огромна кутия! Какво е това, Уилкинс? Има ли писъмце? Каза ли ти да ми предадеш нещо?
— Не — отвърнал конярят и се отдалечил.
Щом се качила във влака, мисис Биксби потърсила заедно с кутията уединението на дамската тоалетна и заключила вратата. Колко било интересно! Коледен подарък от Полковника. Започнала да развързва канапа.
— Обзалагам се, че е рокля — казала на глас. — Дори може да са две рокли. Или ужасно много дантелено бельо. Няма да гледам. Само ще си пъхна ръката и ще се опитам да позная и цвета, и точно как изглежда. А също и колко струва.
Тя затворила плътно очи и бавно повдигнала капака. После пъхнала ръка в кутията. Отгоре имало тънка хартия; усетила я и я чула как шумоли. Освен това имало плик или картичка. Не й обърнала внимание, а заровила ръка под хартията, като протягала пръстите си внимателно като пипала.
— Боже господи! — извикала изведнъж. — Не може да бъде!
Широко разтворила очи и се втренчила в палтото. После го сграбчила и го извадила от кутията. Богатата кожа приятно изшумоляла в хартията, докато се раздипляла, и когато го повдигнала и го видяла в цялата му дължина, то било толкова красиво, че дъхът й секнал.
За пръв път виждала такава норка. Това било норка, нямало съмнение. Да, разбира се. Но какъв великолепен цвят! Кожата била почти черна. Отначало помислила, че наистина е черна, но когато я приближила до прозореца, забелязала, че в нея проблясвали и синкави оттенъци, богато тъмносиньо, като кобалт. Бързо погледнала етикета. ДИВА ЛАБРАДОРСКА НОРКА. Нямало нищо друго, нито следа от това къде е било купено или колко струва. Но това, помислила си, било работа на Полковника. Хитрата стара лисица взела всички мерки да не остави следи. Браво на него. Но колко ли би му струвало такова нещо? Не смеела дори да си помисли. Четири, пет, шест хиляди долара? А може би и повече. Тя просто не можела да откъсне очи от него. Нито пък можела да се стърпи да не го пробва. Бързо съблякла старото си палто от обикновен червен плат. Леко се задъхвала, просто не можела да се контролира и очите й били много широко разтворени. Но, о, господи, какво било усещането при допира на тази кожа! И тези огромни, обширни ръкави с широки обърнати маншети! Беше чувала, че винаги използват кожи от женски норки за ръкавите и мъжки за останалата част от палтото. Някой й го беше казвал. Сигурно Джоун Рътфийлд, въпреки че нямаше представа откъде накъде Джоун би могла да разбира нещо от норки.
Голямото черно палто сякаш само прилепвало по нея, като втора кожа. О, божичко! Никога не била изпитвала такова странно чувство! Погледнала се в огледалото. Било фантастично. Изведнъж цялата се била променила. Изглеждала ослепителна, възхитителна, богата, интелигентна, чувствена, всичко едновременно. А какво властно самочувствие придобивала! С това палто можела да влезе където си поиска и щяла да привлече хората като с магнит. Всичко било прекалено прекрасно, за да се опише с думи!
Мисис Биксби взела плика, който все още лежал в кутията. Отворила го и извадила писмото на Полковника.
„Веднъж спомена, че харесваш кожи от норка, затова ти купих това. Казаха ми, че е хубаво. Моля те, приеми го с моите искрени и най-добри пожелания като прощален подарък. По лични причини няма да мога да се виждам повече с теб. Сбогом и всичко хубаво.“