— Име? — попитал той.
— Не го пишете. И адреса също.
Видяла как човекът се сепнал и как върхът на писалката застинал в очакване над пунктираната линия.
— Нали не сте длъжни да вписвате името и адреса?
Човекът свил рамене, поклатил глава и писалката се придвижила към следващия ред.
— Просто предпочитам да не ги вписвате — казала мисис Биксби. — Имам лични съображения.
— Тогава гледайте да не изгубите това купонче.
— Няма да го загубя.
— Знаете, че всеки, който се добере до него, може да дойде тук и да предяви иск към заложения предмет.
— Да, знам. Само с номера. Да, знам.
— Какво искате да запиша като описание на предмета?
— Без описание, благодаря. Не е необходимо. Впишете само сумата, която вземам.
Върхът на писалката се поколебал отново, надвиснал над пунктираната линия до думата ПРЕДМЕТ.
— Мисля, че трябва да има някакво описание. Това винаги помага, ако решите да продадете купона. Знае ли човек, може някога да решите да го продадете.
— Не искам да го продавам.
— Може да ви се наложи. Много хора го правят.
— Вижте — казала мисис Биксби. — Не съм се разорила, ако това имате предвид. Просто съм си загубила чантичката. Не можете ли да разберете?
— Тогава, както желаете — отвърнал мъжът. — Палтото е ваше.
В този миг една неприятна мисъл осенила мисис Биксби.
— Кажете — попитала тя. — Ако няма никакво описание, как да съм сигурна, че когато дойда за палтото, няма да ми дадете нещо друго?
— Предметът се вписва в книгите.
— Но аз имам само един номер. Всъщност може да ми дадете някаква вехтория, не е ли така.
— Искате ли да впиша описание на предмета, или не?
— Не — отвърнала. — Вярвам ви.
Той написал „петдесет долара“ срещу думата СТОЙНОСТ и върху двете части на купона скъсал го там, където била перфорацията, и плъзнал долната час по тезгяха. Извадил портфейл от вътрешния джоб на сакото си и наброил пет десетдоларови банкноти.
— Лихвата е три процента на месец.
— Да, добре. И ви благодаря. Ще се грижите добре за него, нали?
Човекът кимнал, но нищо не отговорил.
— Да го прибера ли в кутията?
— Не — отвърнал той.
Мисис Биксби се обърнала и излязла на улицата, където я чакало таксито. Десет минути по-късно си била у дома.
— Скъпи — казала, когато се навела да целуне мъжа си, — беше ли ти мъчно за мен?
Сирил Биксби оставил вечерния вестник и погледнал часовника върху китката си.
— Сега е шест и дванайсет и половина минути — отбелязал. — Малко закъсня.
— Знам. Виновни са тези ужасни влакове. Леля Мод те поздравява както винаги. Умирам да пийна нещо, а ти?
Съпругът прилежно сгънал вестника на четири и го сложил върху страничната облегалка на креслото си. После се изправил и отишъл до бюфета. Жена му стояла насред стаята, сваляла си ръкавиците, наблюдавала го внимателно и се чудела колко дълго трябва да чака. Бил с гръб към нея и наведен напред, отмервал джина, приближил лице до мензурата и взирайки се в нея, сякаш била устата на някой пациент.
Колко дребен й изглеждал всеки път след срещите й с Полковника. Полковника бил огромен и космат и леко миришел на хрян. А този бил дребен, стегнат и кокалест и не миришел на друго, освен на ментови бонбони, които смучел, за да бъде дъхът му приятен за пациентите.
— Виж какво купих за отмерване на вермута — казал той и повдигнал градуираната стъкленица. — С това го докарвам точно до милиграм.
— Скъпи! Колко умно.
Обезателно трябва да го накарам да се облича по друг начин, помислила си тя. Костюмите му са толкова смешни, че нямам думи… Едно време й се струваха прекрасни — тези тесни сака с високи ревери и шест копчета отпред, но сега са направо смешни. Също и тесните като кюнци панталони. Човек трябва да има определен тип лице, за да носи такива неща, а Сирил просто го няма. Физиономията му е дълга и кокалеста, с тънък нос и леко изпъкнала челюст. А като я видиш кацнала върху тия плътно прилепнали старомодни костюми, направо прилича на карикатура. Факт е, че винаги посреща пациентите си с разкопчана престилка, за да могат да зърнат труфилата му отдолу. По някакъв негов си начин явно се опитваше да създаде впечатлението, че и той си пада малко сваляч. Но мисис Биксби го познаваше по-добре. Труфилата бяха блъф. Те нищо не означаваха. Приличаше й на застаряващ паун, който се перчи по ливадата с наполовина опадала перушина. Или на някое от онези безплодни самоопрашващи се цветя като глухарчето. На глухарчето не му е необходимо опрашване, за да образува семена, и всичките тези разкошни жълти венчелистчета са просто губене на време, самохвалство, маскарад. Коя дума използваха биолозите? Май беше субсексуален? Глухарчето е субсексуално. Такива са и летните люпила на водните бълхи. Звучи малко в стила на Луис Карол, помислила си тя, водни бълхи, глухарчета и зъболекари.