— Благодаря ти, скъпи — казала, поела мартинито и се настанила на дивана с чантата върху скута си. — А ти какво прави снощи?
— Останах до късно в кабинета и направих няколко пломби. Оправих и сметките си.
— О, Сирил, мисля, че е крайно време да оставиш други да ти вършат черната работа. Твърде високо си поставен за такива неща. Защо не оставиш пломбите на техника си?
— Предпочитам да ги правя сам. Много се гордея с пломбите си.
— Знам, че се гордееш, скъпи, и мисля, че са направо чудесни. Това са най-хубавите пломби на света. Но аз не искам да се преуморяваш. И защо онази Пълтни не прави сметките? В края на краищата те са част от задълженията й.
— Тя ги прави. Но нали трябва първо аз да определя цената. Тя не знае кой е богат и кой не е.
— Това мартини е великолепно — казала мисис Биксби и поставила чашата си на масичката. — Направо великолепно. — Отворила чантичката си и извадила носна кърпичка, сякаш искала да си издуха носа. — Я виж! — извикала, като мярнала купончето. — Забравих да ти покажа това. Току-що го намерих върху седалката на таксито. На него има някакъв номер и си помислих, че е лотариен билет или нещо подобно, затова го запазих.
Тя подала парченцето твърд кафяв картон на съпруга си, който го взел и започнал най-подробно да го изучава от всички страни, сякаш било подозрителен зъб.
— Знаеш ли какво е това? — бавно казал той.
— Не, скъпи, не знам.
— Купон за заложена вещ.
— Какво?
— Купон от заложна къща. Ето името и адреса й. Някъде на Шесто Авеню.
— О, жалко, толкова съм разочарована. Надявах се, че е билет от лотария.
— Няма защо да се разочароваш — казал Сирил. — Всъщност това може да се окаже твърде забавно.
— Защо, скъпи?
Той взел да й обяснява какво точно означава един такъв купон, като особено наблегнал на факта, че всеки, който го притежава, може да предяви иск към предмета. Тя го изслушала търпеливо, докато завършил лекцията си.
— Значи мислиш, че си заслужава да го поискаме.
— Мисля, че трябва да разберем какво е. Виждаш ли тези петдесет долара, които са вписани тук? Знаеш ли какво значи това?
— Не, скъпи. Какво значи?
— Това означава, че въпросният предмет почти със сигурност е нещо доста ценно.
— Искаш да кажеш, че може да струва петдесет долара?
— По-скоро петстотин.
— Петстотин!
— Не разбираш ли? — казал той. — Собствениците на заложни къщи никога не дават повече от една десета от истинската стойност.
— Всемогъщи Боже! Никога не съм го знаела.
— Има много неща, които не знаеш, мила моя. Слушай сега. Като гледам, че липсват и името, и адресът на собственика…
— Но сигурно има начин да се разбере кой е?
— Няма. Хората често правят така. Не искат никой да разбере, че са били в заложна къща. Срамуват се.
— Тогава мислиш ли, че можем да го задържим?
— Разбира се, че можем да го задържим. Сега този купон е наш.
— Искаш да кажеш мой — твърдо го поправила мисис Биксби. — Аз го намерих.
— Мило мое момиче, какво значение има? Важното в случая е, че сега имаме право да отидем, когато си поискаме, и да го откупим срещу петдесет долара. Какво ще кажеш за това?
— О, колко е забавно! — възкликнала тя. — Мисля, че е ужасно интересно, особено след като изобщо не знаем какво е. Би могло да бъде какво ли не, нали, скъпи?
— Да, макар че най-вероятно е или пръстен, или часовник.
— Но няма ли да е чудесно, ако е някоя истинска ценност? Искам да кажа — нещо наистина старо, например прекрасна старинна ваза или римска статуя.
— Няма начин да разберем какво е, скъпа. Просто ще изчакаме и ще видим.
— Според мен това е фантастично! Дай ми купончето и още в понеделник сутринта ще отида да разбера какво е!
— Мисля, че е по-добре аз да отида.
— О, не! — извикала тя. — Нека аз!
— Не, не! Аз ще го взема на път за работа.
— Но това купонче е мое! Моля те, нека аз да отида, Сирил! Защо ти трябва да изпиташ цялото удоволствие?
— Не знаеш що за хора са собствениците на заложни къщи, скъпа. Спокойно могат да те излъжат.
— Няма да ме излъжат, честна дума, няма. Дай го на мен, моля те.
— Освен това — казал той, като се усмихвал, — преди да ти го дадат, трябва да им наброиш петдесет долара.
— Имам ги — отвърнала тя. — Имам, мисля.