— Пише „фондан“ — промърмори мистър Баули…
(автомобилът влезе през портите, без никой да го погледне)…
… и преставайки да изпуска дим, отлетя надалеч-надалеч, а димът се разнесе и се струпа около големите бели форми на облаците.
Отиде си, скри се зад обладите. Не се чуваше звук. Облаците, към които се бяха прилепили буквите „Е“, „Ж“ или „Л“, се движеха волно, сякаш предопределени да прекосят света от запад из изток с някаква изключително важна мисия, която никога нямаше да бъде разкрита, но все пак си беше изключително важна мисия. И изведнъж, подобно на влак, който излиза от тунел, аеропланът отново изскочи от облаците, шумът засттърга слуха на хората по Мал в Грийн Парк, на Пикадили, на Риджънт Стрийт, в Риджънтс Парк, ивицата дим се извиваше подире му, той пропадаше, отново се издигаше и пишеше буквите една подир друга — но коя дума изписваше?
Лукреция Уорън Смит, седнала до съпруга си в Риджънтс Парк, на Широката алея, погледна нагоре.
— Септимъс, виж, погледни! — извика тя. Защото доктор Холмс й бе препоръчал да събужда у съпруга си (на когото му няма нищо сериозно, само дето е малко потиснат) интерес към околните неща. Ето, помисли си Септимъс, като погледна нагоре, те ми сигнализират. Действително не с истински думи; тоест той засега не може да разчете езика им; но всичко е напълно ясно, каква красота, каква изящна красота, и сълзи изпълниха очите му, вторачени в думите от дим, които чезнеха и се сливаха с небето и в своето неуморимо милосърдие и приветлива доброта го даряваха с образци на невъобразима красота и го известяваха за намерението си да му доставят още красота, много красота, и то за нищо, завинаги, само заради това че гледа! Сълзите се стичаха по бузите му. Пише „фондан“; рекламират фонданови бонбони, така каза на Реция една бавачка. Двете заедно започнаха да сричат: „Ф… о… н… д…“
— К… р… — продължи бавачката и Септимъс я чу да произнася: „Ка Ер“, съвсем близо до ухото му, басово, тихо, като орган, но с една рязка нотка в гласа, като при свирнята на щуреца, от която го побиха приятни тръпки и която изпрати звуците на вълни към мозъка му, където те се сблъскаха и се разбиха. Какво великолепно откритие — че при определени атмосферни условия (трябва да мислим научно, преди всичко научно) човешкият глас може да събужда дърветата за живот! За щастие Реция отпусна тежко ръката си върху коляното му, така че го притисна към земята, прикова го, инак би полудял от вълнението да наблюдава как брястовете се издигат и падат, издигат и падат, а листата им блестят и цветът им ту избледнява, ту се насища от синьо до зеленото на прозрачна вълна, като пера върху конски глави или върху дамски шапки, така гордо се издигаха и падаха, така великолепно.
Но той няма да полудее. Ще затвори очи; няма да гледа нищо повече.
Ала те му махаха; листата бяха живи; дърветата бяха живи. И тъй като листата бяха свързани чрез милиони фибри със собственото му тяло, седнало на стола, те поклащаха и него — нагоре-надолу; когато клонът се протегна, той направи същото. Врабчетата които пърхаха, издигаха се и падаха като безредни струи на фонтан, допълваха картината — синьо-бяла, прорязана с черни клони. Звуците се свързваха в търсена хармония; интервалите помежду им бяха не по-малко съществени от самите тях. Проплака дете. Съвсем закономерно някъде в далечината прозвуча рог. Всичко това, взето заедно, означаваше зараждането на нова религия …
— Септимъс! — извика Реция.
Той трепна рязко. Хората сигурно са забелязали.
— Ще се разходя до фонтана и ще се върна — каза тя.
Защото повече не можеше да издържа, Доктор Холмс нека си разправя, че му нямало нищо. Далеч по-добре би било да умре! Тя не може да седи до него, когато той се взира така и не я вижда; тогава всичко започва да й се струва ужасно: небето и дърветата, децата, които играят, влачат колички, надуват свирки падат на земята; всичко става ужасно. Не, той няма да се самоубие; а тя няма с кого да споделя. „Септимъс е много зает с работа“, само това можеше да каже на собствената си майка. Любовта те прави самотен, мислеше си тя. Няма с кого да споделя, вече не и със Септимъс, и като се извърна иззад, го видя седнал сам на стола, облечен в износеното си палто, вторачен пред себе си. Мъж, който казва, че ще се самоубие, е страхливец, но Септнмъс е участвувал във войната; той е смел, ала това вече не е Септимъс. Тя си слага дантелената якичка. Слага си новата шапка, а той така и не забелязва; и е щастлив без нея. А тя, тя не може да бъде щастлива без него! Не може! Той е егоист. Такива са мъжете. Защото не е болен. Доктор Холмс каза, че му няма нищо. Тя протегна ръката си напред. Ето! Халката й се изхлузва — толкова с отслабнала. Така страда, а няма с кого да сподели.