Далече е Италия, и белите къщи, и стаята, в която сестрите й седят и шият шапки, и улиците, изпълнени вечер с хора, които се разхождат, смеят се високо и въобще не са такива едни полуживи като англичаните, които седят сгушени в градинските столове пред някое грозно цвете, забодено в саксия!
— Да видите само градините в Милано — каза тя гласно. Но на кого?
Нямаше никой. Думите й заглъхнаха и изчезнаха.
Така изчезва фойерверк. Неговите искри, прорязали си път в нощта, отстъпват пред нея, спуска се мракът, залива очертанията на къщите и кулите; суровите форми на хълмовете се смекчават и потъват в него. Но макар и невидими, те изпълват нощта; останали без цвят; без прозорци, те съществуват още по-категорично и внушават онова, което ярката дневна светлина не може да предаде — страховете и напрежението на неща, струпани наедно в мрака; скупчени в мрака; лишени от облекчението, което носи зората, когато просветли стените до сиво и бяло, когато очертае прозорците, вдигне мъглата от полетата, покаже кротко пасящите червено-кафяви крави и всичко пак се разкрие пред очите ни; отново съществува. Аз сьм сама; Аз съм сама!, извика тя край фонтана в Риджънтс Парк (вторачена в Индиеца и неговия кръст) и така както в полунощ, когато границите се заличат, страната вероятно възвръща някогашния си облик, става такава, каквато са видели римляните, пристигайки тук, обгърната в мъгла, с планини без имена и реки, които се извивали кой знае накъде — такъв бе нейният мрак; когато изведнъж — отпреде й сякаш изникна скала и тя застана върху нея — си каза, че е негова съпруга, че са се оженили преди години в Милано, негова съпруга е и никога, никога няма да разкрие, че той е луд! Обърна се и скалата пропадна; надолу-надолу, а заедно с нея и тя. Защото него го нямаше, отишъл е, помисли си Реция, да се самоубие, както често бе заплашвал, да се хвърли под някоя кола! Но не; там е; седи все така сам на стола си, в своето износено палто, с кръстосани крака, гледа право напред и говори на глас.
Хората не бива да секат дърветата. Има бог. (Той записваше подобни открития върху гърба на плик за писма.) Промени света. Никой не убива от омраза. Разкрий това на другите (той си го записа). И зачака, Ослуша се. Едно врабче кацна на оградата насреща и четири-пет пъти изчурулика „Септимъс, Септнмъс“, после продължи да извлича от гърлото си ноти, да пее с гръцки думи своята свежа и пронизителна песен за това, че няма престъпление, друго врабче взе да му приглася и двете заедно запяха проточено и пронизително, с гръцки думи, измежду дърветата в поляната на живота отвъд реката, където се разхождат мъртвите, за това, че няма смърт.
Ето я ръката му; ето там са мъртвите. Нещо бяло се трупа зад оградата насреща. Но той не смее да погледне. Зад оградата е Евънс!
— Какво казваш? — неочаквано попита Реция и седна на стола до него.
Пак се намеси! Винаги се намесва. Далеч от хората — трябва да отидат далеч от хората, каза той (скачайки), веднага, ето там, на столовете под онова дърво, където издължената форма на парка се простираше като парче зелен плат под таван от синкаворозов дим, а отзад, в далечината, се издигаше укрепление от къщи с неправилни форми, забулени в дим; където уличното движение боботеше в кръг, а вдясно сивкаво-кафеникави животни протягаха дълги шии над оградата на зоологическата градина, лаеха, виеха. И така, те седнаха под дървото.
— Погледни — замоли го тя и му посочи групичка момчета, конто носеха бухалки за крикет; едното влачеше крак, завърташе го около петата си, после пак го влачеше, сякаш беше клоун в мюзикхол.
— Погледни — молеше го тя, защото доктор Холмс и беше казал да привлича вниманието му към неща от действителността, беше казал, че той трябва да ходи на мюзикхол, да играе крикет — ето това е спорт за него, каза доктор Холмс, приятен спорт, на открито, това е спортът за нейния съпруг.
— Погледни — повтори тя.
Погледни, молеше го незримого, гласът, който разговаряше напоследък с него, най-великия представител на човечестното. Септимъс, отнет от живота и предаден на смъртта, господът бог, който бе дошъл да обнови обществото, който лежеше като покривало, като снежна покривка, застрашавана само от слънцето, навеки неразрушим, страдащ навеки, изкупителната жертва всевечният страдалец; но не, той не иска всичко това; простена и отмахна с ръка от себе си това всевечно страдание, тази всевечна самота.
— Погледни — повтори тя, защото той не биваше да си говори на глас, когато са навън. — Хайде, погледни — молеше го.
Но какво да погледне? Няколко овце. И нищо повече.