Сетне, докато един болнав на вид, невзрачен човечец с кожена пътна чанта стоеше на стъпалата пред „Сейнт Пол“ и се колебаеше дали да влезе, защото какъв балсам за душата предлага катедралата, какво гостоприемство, колко много надгробни плочи с развети над тях знамена, знаци за победи, но не над войски, мислеше си той, а над това мъчително търсене на истината, заради което в момента аз съм наникъде, и нещо повече, катедралата предоставя среда, мислеше си той, кани те да станеш член на едно общество; велики хора се числят към него; мъченици са умирали за него; зашо да не вляза, мислеше си той, защо да не поставя тази натъпкана с памфлети кожена чанта пред олтара, пред кръста, символ на нещо, което се е извисило над търсенето и домогването, и словесните престрелки и се е превърнало в дух, безтелесен, призрачен, защо да не вляза?, мислеше си той и докато се колебаеше, ето че аеропланът прелетя над Лъдгейт Съркъс.
Колко странно; летеше беззвучно. Не се чуваше нищо друго освен шума от уличното движение. Приличаше на неуправляван, сякаш се движеше сам, по собствена воля. И изведнъж откъм задната му част взе да се къдри бял дим, нагоре, право нагоре, като обхванат от екстаз, от истински възторг, заизвива се и започна да пише „Ф“, после „О“, после „Н“ …
— Какво толкова гледат! — каза Клариса Далауей на прислужницата си, която й отвори вратата.
Във вестибюла беше студено като в подземието на църква. Мисис Далауей повдигна ръка към очите си и щом Луси, прошумолявайки с роклята си, затвори вратата, тя се почувствува като монахиня, която се е оттеглила от света и усеща допира на познатите покривала, чува стародавните молитви. Готвачката подсвиркваше в кухнята. Чуваше се тракането на пишеща машина. Това е нейният живот; и като сведе глава над масичката във вестибюла, се поклони пред божествената власт, почувствува се щастлива и пречистена; взе бележника за записване на телефонните обаждания и си каза, че именно мигове като този са пъпките в върху дървото на живота, цветята на мрака, мислеше си тя (сякаш някаква красива роза бе разцъфтяла само за нейните очи); ни най-малко не вярваше в бога; но все пак, мислеше си, докато вземаше бележника, тя трябва да е благодарна и да се отплаща на прислугата, на кучетата и канарчетата и най-вече на Ричард, нейния съпруг, който е основата на всичко — на веселите звуци, на „зелените светлини“, дори на готвачката, която си подсвирква, защото мисис Уокър е ирландка и по цял ден си подсвирква — трябва да им се отплаща, черпейки от този таен запас от редки мигове, мислеше си тя, докато вземаше бележника, а Луси стоеше до нея и се опитваше да й обясни, че:
— Госпожо, мистър Далауей …
Клариса прочете в бележника: „Лейди Брутън желае да знае дали мистър Далауей ще обядва у нея днес.“
— Госпожо, мистър Далауей ми каза да ви предам че няма да обядва вкъщи.
— О, жалко! — възкликна мисис Далауей и Луси сподели (както и се очакваше от нея) Кларисиното съжаление (макар не и болката); долови намека; каза си, ето каква е любовта у аристокрацията; представи си в розова светлина своето собствено бъдеще; пое слънчобрана на мисис Далауей така, сякаш бе свещено оръжие, захвърлено от някоя богиня след нейната достойна проява на бойното поле, и го положи в поставката за чадъри.
— Не бой се вече — каза Клариса. Не бой се вече от летния зной; защото ударът, задето лейди Брутън е поканила Ричард на обяд сам, разтърси спокойствието на нейния миг — така ударът от загребващото весло разтърсва водораслото, заловено за дъното на реката; тя се разстрои, това я разтърси.
Милисънт Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила. Никаква просташка ревност не би могла да я отдалечи от Ричард.
Но тя се страхуваше от самото време; по лицето на лейди Брутън, сякаш то бе циферблат, изсечен върху безчувствен камък, можеше да прочете как си отива животът; как година след година нейният дял намалява; как остатъкът вече няма способността да се разтяга, да поема цвета, солта, нюансите на живота както на младини, когато тя имаше чувството, че изпълва стаята, в която е влязла, когато, заставайки за миг на прага на своя салон, изпитваше някаква особена напрегнатост, като плувец, преди да скочи в морето, което тъмнее и сиветлее под него, а вълните прииждат и стихват още преди да се разбият, само леко набръчкват повърхността си и оставят ивица от пяна и бисери по водораслите. Постави бележника върху масичката във вестибюла. Тръгна бавно нагоре по стълбите, като се придържаше с ръце за парапета, сякаш току-що напускаше прием, на който ту една, ту друга нейна приятелка бе отразявала като огледало собственото й лице, собствения й глас; бе затворила вратата и бе постояла за миг отвън — самотна фигура, изправена пред ужасяващата нощ или по-точно пред напрегнатия взор на тази делова юнска утрин; смекчен за някои от пламъка на розите, но само за някои, тя усети това, когато се спря до отворения прозорец на стълбището, през който влизаше тракането на щорите, лаят на кучетата, влиза, помисли си тя, изведнъж почувствувала се смалена, остаряла, съсухрена, кипежът, нарастването, разцъфването на деня навън, вън от прозореца, вън от нейните тяло и мозък, които сега й изневеряваха, тъй като лейди Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила.