Сали казваше, че в жилите й тече френска кръв, нейна прабаба била в двора на Мария-Антоанета, била екзекутирана, от нея останал един пръстен с рубин. Май още същото онова лято тя дойде да им гостува в Бъртън, пристигна съвсем неочаквано, късно, след вечеря, без пукнато пени в джоба си, за изумление на бедната леля Хелена, която не можа никога да й го прости. У тях вкъщи станал страхотен скандал. Наистина дойде в дома им без нито едно пени — заложила някаква брошка, за да събере пари за път. Избягала, без да се замисли, в пристъп на гняв. Цяла нощ двете останаха будни и разговаряха. Именно Сали първа я накара да почувствува колко защитен е животът й в Бъртън. Тя не знаеше нищо за секса, нищо за социалните проблеми. Веднъж бе видяла как един старец падна мъртъв насред нивата си, беше виждала току-що отелени крави. Но леля Хелена не обичаше да се дискутира по никакви въпроси (когато Сали й даде Уилям Морис, трябваше да го завие в амбалажна хартия). Седяха с часове в стаята и на горния етаж на къщата и разговаряха за живота и за това как двете ще преобразят света. Възнамеряваха да основат дружество за премахване на частната собственост и дори написаха писма, но така и не ги разпратиха. Разбира се това бяха идеи на Сали, но много скоро и самата тя се запали, четеше Платон в леглото си преди закуска, четеше Морис, четеше Шели.
Сали притежаваше изумителни качества — въздействена сила, талант, индивидуалност. Какво правеше например с цветята! В Бъртън винаги поставяха на масата грозновати вазички с цветя. Сали излизаше в градината, набираше ружи, далии — всякакви цветя, които никога не бяха съчетавали заедно в букети, — откъсваше цветовете им и ги пускаше да плуват в купи с вода. Ефектът беше невероятен — вечеряш, озарен от залеза. (Разбира се, леля Хелена смяташе, че е много лошо да се отнасяш така с цветята.) Веднъж тя си бе забравила гъбата и притича гола по коридора. Елън Аткинс, намръщената стара камериерка, веднага се размърмори: „Ами ако някой от господата я беше видял!“ Тя наистина шокираше хората. Била немарлива, казваше баща и.
Странно, като си помислеше колко чисто, колко честно бе чувството й към Сали. То не приличаше на чувството, което жената изпитва към мъжа. Беше съвършено безкористно и освен това притежаваше една специфика, характерна само за отношенията между жени, между едва-що съзрели жени. В него имаше нещо покровителствено, от нейна страна; произтичаше от усещането, че двете са свързани в някакъв съюз, от предугаждането, че нещо ще ги раздели (винаги говореха за женитбата като за истинска катастрофа), и оттук идваше това рицарско, покровителствено чувство, което бе много по-силно у нея, отколкото у Сали. А по онова време Сали бе съвършено безразсъдна, вършеше какви ли не щуротии ей така, за да се покаже: караше колело по парапета на терасата; пушеше пури. Държеше се абсурдно, направо абсурдно. Но беше така неотразимо очарователна, за нея поне; спомняше си как се спря веднъж насред мансардната си стая, с термофора в ръце, и за повтаря на глас: „Тя е под същия този покрив… Тя е под същия този покрив!“ Не, сега тези думи не означават нищо. Тя не може да усети отзвук от предишните си чувства. Но си спомня как се вцепеняваше от вълнение, как сресваше коста си почти в екстаз (сега, като свали фуркетите, като ги постави върху тоалетната масичка, като започна да разресва косата си, у нея взе да се възвръща онова някогашно усещане), как враните се рееха нагоре-надолу в розовия сумрак, как се обличаше и слизаше по стълбите, как си мислеше, когато минаваше по коридора: „О, смърт, ако си близка, сега е точно време да ме грабнеш.“15 Ето такива чувства я вълнуваха — като чувствата на Отело, също толкова силни, убедена бе, колкото Шекспир е смятал, че трябва да изпитва Отело, и всичко това само защото, облечена в бяло, отиваше да се срещне със Сали Ситън на вечеря! Роклята й беше от розов газ — възможно ли е да е бяло така? Във всеки случай изглеждаше блестяща и въздушна като птица или балон, долетял отнякъде и закачил се за миг за клоните на къпина. Но когато човек е влюбен (а какво друго бе това, ако не любов?), нищо не е така чудно, както пълното безразличие на другите хора. Леля Хелена просто тръгна да се разхожда след вечеря; баща й се зачете във вестника. Много възможно Питър Уолш да е бил тогава у тях, както и старата мис Къмингс; Джоузеф Брайткопф обаче с положителност беше, тъй като всяко лято горкият старец прекарваше седмици наред в дома им, правеше се че уж двамата с нея четат немски, но всъщност свиреше на пиано и пееше Брамс, без да има никакъв глас. Всичко това нямаше значение за Сали. Тя стоеше до камината и говореше с онзи свой красив глас, който звучеше като милувка, говореше на баща й и той мимо волята си (така и не можа да й прости, задето бе оставила една от неговите книги — беше й я дал да я прочете — да се намокри на терасата) вече бе започнал да я харесва, когато тя ненадейно извика: „Безобразие е да седим вътре!“, и всички излязоха на терасата, а оттам — в градината. Питър Уолш и Джоузеф Брайткопф се разприказваха за Вагнер. Те двете със Сали поизостанаха. И тогава, тъкмо когато минаваха покрай една каменна саксия с цветя, настъпи най-драгоценният миг в целия й живот. Сали се спря, откъсна едно цвете и я целуна по устните. Сякаш целият свят се преобърна с главата надолу! Другите изчезнаха; Тя бе сама със Сали. Имаше усещането, че е получила подарък, добре увит, и са й казали да го пази така, да не го поглежда — диамант, нещо безкрайно ценно, добре увито, но докато се разхождаха (нагоре-надолу, нагоре-надолу), тя бе надзърнала да го види или пък сиянието му бе проникнало през опаковката, какво откровение, какъв екстаз! И тъкмо в този момент старият Джоузеф и Питър изникнаха пред тях.
15
Уилям Шекспир, „Отело“, II действие, I сцена. Превод Валери Петров, ДИ „Народна култура“, 1973. — Б. пр.