Вечерните й рокли висяха, закачени в шкафа. Клариса потопи ръката си в мекотата, внимателно откачи зелената рокля и я отнесе до прозореца. Беше скъсана.
Някой й бе настъпил полата. На приема в посолството бе усетила, че наборът в талията се разпра. При изкуствена светлина зеленото лъщеше, но сега, на слънцето, изглеждаше избеляло. Сама ще си я оправи. Прислужничките й са твърде заети. Нея ще облече довечера. Ще си вземе копринените конци, ножиците, ъъ… как се казваше? напръстника, разбира се, и ще ги занесе долу в салона, защото има освен това да пише писма, а и трябва да следи дали всичко върви в общи линии добре.
Странно, помисли си тя, като поспря на стълбищната площадка, превърнала се изведнъж в същия онзи диамант, в онази единна личност, странно как господарката познава състоянието, духа на своя дом! Слабодоловими звуци се виеха като спирала по стълбата; свистене на парцал; чукане; тракане; отваряне на външната врата с трясък; глас, който повтаря някакво поръчение в приземния етаж; дрънчене на сребро върху поднос; бюро, излъскано за приема. Всичко е за приема. (И ето че Луси влезе в гостната с подноса в ръце, постави огромните свещници върху полицата на камината, а по средата — сребърната кутия, обърна кристалния делфин към часовника. Те, дамите и господата, ще дойдат; ще стоят прави ще разговарят с онези превзето учтиви гласове, които тя можеше да имитира. От всички тях най-красива е нейната господарка — с нейните сребърни предмети, с нейното бельо, с нейния порцелан, защото слънцето, сребърните предмети, свалените от пантите врати, хората от фирмата „Ръмпълмейър“ й създават чувството, мислеше си Луси, докато оставяше ножа за разрязване на хартия върху инкрустираната масичка, за нещо постигнато. Вижте! Вижте! Извика тя, обръщайки се към някогашните си приятелки от хлебарницата на Кейтьръм, където бе работила по-рано, надзъртайки през витрината. Тя беше лейди Анджела, компаньонката на принцеса Мери, когато в салона влезе мисис Далауей.)
— Браво, Луси! — каза тя. — Как си излъскала среброто! — Изправи нагоре кристалния делфин и добави:
— Хареса ли ти пиесата снощи?
— Другите трябваше да си тръгнат преди края, за да си бъдат вкъщи в десет часа — обясни Луси. — Така че не знаят какво стана.
— Нямали са късмет — каза тя (защото нейните прислужници можеха да отсъствуват до по-късно, стига да я помолеха). — Колко жалко. — Вдигна старата протрита възглавница от дивана, пъхна я в ръцете на Луси, като я побутна и извика: — Вземи я! Дай я на мисис Уокър и я поздрави от мен! Вземи я! Луси се спря на прага на салона с възглавницата в ръце и я попита, някак свенливо, дори леко поруменяла, да й помогне ли да си поправи роклята.
Но тя, така или иначе, си има достатъчно много работа, каза мисис Далауей, достатъчно работа и без роклята.
— И все пак благодаря ти, Луси, благодаря ти много — каза мисис Далауей. Благодаря ги, благодаря ти, продължи да си мисли тя (като седна на дивана и постави в скута си роклята, ножиците, копринените конци), благодаря ти, благодаря ви, продължи да си мисли, обзета от благодарност към всичките си прислужници, задето й помагат да бъде такава, каквато сама желае, мила, е щедро сърце. Цялата прислуга я обича. А сега роклята — къде е скъсаното? трябва да вдене иглата. Това е една от любимите й рокли, произведение на Сали Паркър, може би последното, защото Сали вече не шие и сега живее в Илинг; ако в някой момент остана по-свободна, мислеше си Клариса (но това никога нямаше да стане), ще отида да я видя в Илкнг. Защото тя беше личност, истински артист.
Винаги измисляше по нещо по-особено и въпреки това роклите й не бяха ексцентрични. Човек можеше да се появи е тях в Хатфийлд; в Бъкингамския дворец. И тя ги беше обличала за Хатфийлд; за Бъкингамския дворец. Спокойствието я завладя, тишината, доволството, докато иглата й теглеше внимателно коприната към нейната приятна отмора, събираше зелените басти наедно и ги прикрепяше, съвсем леко, към колана. Така в летен ден вълните се събират, натежават и падат; събират се и падат; и целият свят сякаш казва все по-настойчиво и по-настойчиво: това е то, докато дори сърцето в тялото, което лежи под слънцето на плажа, каже: това е то. Не бой се вече, казва сърцето. Не бой се вече, казва сърцето и предава своя товар на някое море, което въздиша заради всичките събрани скърби, и започва отново — натежава и пада. А самотното тяло се заслушва в жуженето на отлитащата пчела, в плясъка на вълните, в кучешкия лай, далечен, много далечен.