— Господи, звъни се! — възкликна Клариса и задържа иглата. Сепната, тя се заслуша.
— Миоис Далауей ще ме приеме — каза възрастния мъж във вестибюла. — Да, да, ще ме приеме — повтори той, любезно отстрани Луси от пътя си и се затича по стълбите. — Да, да, да — мърмореше си, докато тичаше нагоре, — ще ме приеме. След като съм бил пет години в Индия, Клариса ще ме приеме.
— Кой би могъл … какво би могло … — запита се мисис Далауей (според нея беше истинско безобразие да я безпокоят в единайсет часа сутринта в деня, когато дава прием), дочувайки стъпки по стълбите. Някой почука на вратата. Понечи да скрие роклята, като девица, която защищава целомъдрието си, отстоява уединението си. Ето, медната топка на бравата плавно се завъртя. Ето, вратата се отвори и в стаята влезе — в първия миг тя не можа да си спомни името му, така се изненада, че го вижда, така се зарадва, така се смути, така се слиса от неочакваната поява на Питър Уолш! (Тя не беше прочела писмото му.)
— Как си, кажи? — попита Питър Уолш, определено развълнуван, пое двете й ръце, целуна двете и ръце. Остаряла е, помисли си, докато сядаше. Няма да й го кажа, помисли си, но е остаряла. Оглежда ме, мислеше си той, изведнъж обхванат от смущение, макар и да бе целунал ръцете й. Бръкна в джоба си, извади голям джобен нож и го отвори дополовина.
Съвсем същият е, мислеше си Клариса; същият особен поглед; същият кариран костюм; лицето попроменено, поотслабнало, може би леко съсухрено, но той изглежда прекрасно, съвсем същият.
— Така се радвам, че те виждам! — възкликна тя. Той бе извадил ножчето си. Същите навици, мислеше си тя.
Пристигнал едва снощи, обясни той; трябвало веднага да замине за провинцията; а инак всичко наред ли е? Как са другите — Ричард? Елизабет?
— А това какво е? — попита той, накланяйки джобното си ножче към зелената рокля.
Облечен е много добре, мислеше си Клариса; и както синаги ме критикува. Поправя си роклята; както обикновено си поправя роклята, мислеше сл той; през цялото това време, докато съм бил в Индия, тя е седяла тук; поправяла си е роклята; забавлявала се е; приеми, Парламента, отивала е, връщала се е и какво ли още не, мислеше си той, все по-раздразнен и по-раздразнен, все по-развълнуван и по-развълнуван, защото за някои жени няма нищо по-лошо на света от брака, мислеше си той; и от политиката; и от съпруга консерватор, като чудесния Ричард. Така е, наистина е така, помисли си той и затвори ножчето с щракване.
— Ричард е много добре. На заседание е — каза Клариса.
И разтвори ножиците си, като го попита дали ще има нещо против, ако си дошие роклята, защото довечера ще дават прием.
— На който няма да те поканя — допълни тя. — Скъппи мой Питър!
Но как прекрасно го каза — скъпи мой Питър! Впрочем всичко тук бе така прекрасно — сребърните предмети, столовете; всичко бе така прекрасно!
Защо няма да го покани на приема си?, попита той. Не е ли очарователен, помисли си Клариса, наистина очарователен! Сега си спомням колко невъзможно ми беше да реша — и защо ли го реших! — да не се омъжа за него, каза си тя, през онова ужасно лято!
— Невероятно е, че дойде тъкмо тази сутрин! — възкликна тя и скръсти ръце върху роклята си.
— Спомняш ли си — продължи — как тракаха кепенците в Бъртън?
— Да — отвърна той и си спомни как, твърде неловко положение, закусваше сам с баща й; който бе починал; и той не бе писал на Клариса. Но никога не се бе разбирал добре със стария Пари, този свадлив малодушен старец, бащата на Клариса, Джъстин Пари.
— Жалко, че не се разбирахме по-добре с баща ти — каза той.
— Но той никога не одобряваше онези, които… нашите приятели — обясни Клариса; искаше й се да си отхапе езика, задето припомни по този начин на Питър че бе желал да се ожени за нея.
Разбира се, че го желаех, помисли си Питър; това едва ли не ми разби сърцето, мислеше си той; и отново го облада собствената му мъка, която се надигна като луна, наблюдавана от терасата на къща, зловещо красива, отразяваща светлината от угасналия ден. Никога по-сетне не съм бил толкова нещастен, мислеше си той. И като че действително бе седнал на онази тераса, той се поприближи до Клариса, протегна напред ръката си, вдиша я, отново я отпусна. Ето я там над тях, луната. Тя също сякаш седеше заедно с него на терасата, под лунната светлина.
— Сега Хърбърт живее в Бъртьн — каза тя. — Аз вече не ходя там — добави.
И тогава, както обикновено се случва на обляната от лунна светлина тераса, когато единият от двамата започва за свой срам да усеща, че вече му става досадно, ала въпреки това, тъй като другият седи безмълвно, съвсем безшумно, и тъжно наблюдава луната, не му се иска да заговори, само размърдва нозе, кашля, заглежда се в железния орнамент върху крака на масата, прошумолява с някое листо, но не казва нищо — така се почувствува сега и Питър Уолш. Защо трябва да се връщаме към миналото?, мислеше си той. Защо го кара да си припомня всичко това? Защо го кара да страда, след като го бе измъчила така адски!