Питър Уолш стана и отиде до прозореца; изправен с гръб към нея, той разтвори с тръсване шарената си носна кърпа. Колко спретнат й се видя, колко съсухрен и нещастен, слабите раменни лопатки повдигаха леко жакета му, докато си духаше яростно носа. Вземи ме с теб, помисли си Клариса, тласната от внезапен порив, сякаш направо оттук той тръгваше на далечно пътуване; а после, в следващия момент, петте действия на трогателно вълнуващата пиеса свършиха, тя бе изживяла живота си в тях и бе избягала, бе живяла с Питър, но всичко вече свърши.
Време е да направи нещо, и както дамата си събира нещата — наметка, ръкавици, бинокълче, преди да стане и да излезе от театъра на улицата, — така и тя се вдигна от дивана и се приближи до Питър.
Колко странно, помисли си той, че тя все още има способността, ето сега, когато се приближава и бижутата й подрънкват, роклята й изшумолява, че тя все още има способността, ето сега, когато прекосява стаята, да накара тази отвратителна луна да изгрее в лятното небе над терасата в Бъртън.
— Клариса, кажи ми, щастлива ли си? — попита той, като я стисна за рамото. — Кажи ми, Ричард…
Вратата се отвори.
— Ето я и моята Елизабет — прочувствено, може би дори театрално заяви Клариса.
— Как сте? — поздрави, приближавайки се, Елизабет.
Биг Бен рязко отмери половиния час и звукът се вряза с невероятна мощ помежду им, сякаш някакъв млад мъж, силен, безразличен, безгрижен, бе размахал гири напред-назад.
— Здравей, Елизабет! — възкликна Питър и като напъха носната кърпа в джоба си, тръгна бързо към момичето, каза: „Довиждане, Клариса“, без да я погледне, бързо излезе от стаята, изтича надолу по стълбите и отвори външната врата.
— Питър! Питър! — извика Клариса и излезе след него на стълбищната площадка. — А моят прием! Не забравяй моя прием довечера! — извика, напрягайки глас, за да противодействува на грохота откъм улицата, но надмогнат от уличното движение и от камбаните на градските часовници, нейният вик „Не забравяй моя прием довечера!“ прозвуча несигурно, слабо и някак много отдалече, докато Питър Уолш затваряше, вратата.
Не забравяй моя прием, не забравяй моя прием, повтаряше си Питър Уолш, вече излязъл на улицата; говореше си наум отмерено, в такт с разливането на звука, резкия, ясен звук от камбаната на Биг Бен, отмерила половиния час. (Оловните вибрации се разнесоха във въздуха.) Ах, тези приеми!, мислеше си той; тези Кларисини приеми. Защо ли ги дава, помисли си. Не че я вини, както не вини и онова подобие на мъж с фрак и карамфил в бутониерата, което се задава насреща му. Един-единствен човек на този свят може да бъде като него, влюбен. И ето го на, този щастливец, негова милост, ето отражението му във витрината от огледално стъкло на магазина за автомобили на Виктория Стрийт. Цяла Индия има зад гърба си: равнини, планини, холерни епидемии, неговата провинция, която е два пъти по-голяма от Ирландия, решенията, които бе вземал сам — той, Питър Уолш, който сега действително за пръв път в живота си е влюбен. Клариса е огрубяла, помисли си, а при това и леко сантиментална, предположи той и се загледа в големите автомобили, които могат да изминат — колко мили с колко галона бензин? Разбираше от техника; беше изобретил едно рало за своята провинция, беше поръчал ръчни колички от Англия, но кулитата не искаха да ги използуват, ала за всичко това Клариса нямаше и представа. Подразни го начинът, по който тя каза: „Ето я и моята Елизабет.“ Защо не просто „Ето я и Елизабет“? Прозвуча неискрено. А и на Елизабет не й хареса, (Въздухът около него все още трептеше от последните отзвуци на величествения кънтящ глас; половиния час; рано е още; едва единайсет и половина.) Защото той разбира младите хора; обича ги. Клариса винаги е била доста студена, помисли си. У нея още като момиче имаше някаква плахост, която в зряла възраст се превръща в закостенялост и тогава всичко е свършено, всичко е свършено, мислеше си той, загледан мрачно в стъклените глъбини, и се питаше дали не я подразни, като се отби у тях в този час; изведнъж го обхвана срам, задето се държа като глупак, плака, разнежи се, разказа й всичко както обикновено, както обикновено.
Както облакът в даден момент закрива слънцето, така покоят обзема Лондон, обзема и съзнанието. Напрежението спада. Времето застива на място, като знаме, което плющи на върха на мачтата. Ние спираме, заставаме неподвижно. Сковани; единствено скелетът на навика поддържа изправена човешката фигура. В която няма нищо, каза си Питър Уолш; чувствуваше се изпразнен, съвършено кух отвътре. Клариса ме отблъсна, мислеше си той. Стоеше, без да помръдне, и си мислеше, Клариса ме отблъсна.