О, продума „Сейнт Маргарет“17, като дама, която щом удари уреченият час, влиза в своя салон и заварва гостите си вече събрани там. Не съм закъсняла. Не, точно единайсет и половина е, казва тя. И въпреки това, макар че е съвършено права, гласът й, гласът на домакинята, не желае да наложи своята индивидуалност.
Спира го тъгата по миналото, загрижеността за настоящето. Единайсет и половина е, казва тя и звукът от камбаната на „Сейнт Маргарет“ намира убежище в дълбините на сърцето, приижда на вълни и се заравя там като нещо живо, което иска да се изповяда, а после да се запилее нанякъде и тръпнещо от наслада, да намери покой — като самата Клариса, мислеше си Питър Уолш, която, щом удари уреченият час, слиза по стълбите, облечена в бяло. Това е самата Клариса, помисли си той, силно развълнуван, кой знае защо, спомняйки си я изключително ясно, сякаш някога, преди много години, звукът от същата тази камбана бе нахлул в стаята, където те двамата седяха в момент на дълбока близост, бе отишъл при единия, после при другия и преизпълнен с момента, бе отлетял като пчела със своя мед. Но коя беше тази стая? Кой бе тоя момент? И защо се бе почувствувал така щастлив, щом удари часовникът? А после, когато звукът от камбаната на „Сейнт Маргарет“ полека-лека отслабна, той си помисли, тя е била болна, звукът изразява слабост и страдание.
Била е болна от сърце, спомни си той; неочаквано силният последен удар оповести смърт, която винаги изненадва в зенита на живота; както стои права в салона си, Клариса пада. Не! Не!, извика той. Тя не е мъртва! Аз не съм стар, извика и закрачи по Уайтхол, сякаш там пред него се разстилаше бъдещето му, жизнено, безкрайно.
Той ни най-малко не е стар, нито е някакъв вкоравен сухар. А какво си мислят за него те — разните далауейовци, уитбредовци и тям подобните, за това не дава и пет пари, и пет пари (макар че действително в някой момент ще трябва да попита Ричард дали не би му помогнал да си намери работа). Вървеше с широка крачка, с широко разтворени очи, приковани в статуята на Херцога на Кембридж. Бяха го изгонили от Оксфорд — вярно. По онова време беше социалист, в известен смисъл неудачник — вярно. И все пак, мислеше си той, бъдещето на цивилизацията е в ръцете именно на такива млади хора, на такива младежи, какъвто бе той преди трийсет години; които се увличат по абстрактните принципи, които, намирайки се дори на някой връх в Хималаите, си поръчват книги чак от Лондон, които четат научни трудове, философски трудове. Бъдещето е е ръцете точно на такива младежи, мислеше си той.
Някъде иззад гърба му се дочу шумолене, като шумоленето на листата в гората, отмерено, приглушено, което го настигна, както той си вървеше по Уайтхол, и без негово участие попадна в ритъма на мислите му. Момчета в униформа, въоръжени, маршируваха, отправили взор далеч напред, маршируваха с изпънати ръце и изражения, които напомняха за легенда, описана върху фундамента на паметник, възхваляващ дълга, благодарността, верността, любовта към Англия. Обучени са чудесно, помисли си Питър Уолш, като се постара да влезе в крак с тях. Но не изглеждаха особено яки. Повечето бяха хилави, шестнайсетгодишни момчета, които утре можеше да застанат зад тезгясите, за да продават ориз и калъпи сапун. Ала днес върху лицата им нямаше и следа от чувствените наслади и житейските грижи, те бяха тържествени като венеца, който бяха донесли от Финсбъри Пейвмънт до празния гроб. Момчетата изпълняваха своя ритуал. Колите ги уважаваха; бяха спрели.
Не мога да вървя в крак с тях, помисли си Питър Уолш; те продължиха да маршируват по Уайтхол и естествено, го задминаха, задминаха и другите минувачи, маршируваха равномерно, сякаш една и съща воля движеше дружно всичките тези ръце и крака, а животът, с неговото многообразие, с неговите страсти, лежеше под тези паметници и венци, упоен от дисциплината, превърнат в неподвижен, но зрящ труп. Това е нещо, което човек трябва да уважава; може и да му е смешно, но трябва да го уважава, мислеше си той. Ето ги, маршируват, помисли си Питър Уолш, като спря на ръба на тротоара; и всичките тези величествени статуи: Нелсън, Гордън, Хавелок, всичките тези черни, внушителни изображения на велики воини стояха изправени и гледаха право напред, сякаш и те са проявявали същото това себеотрицание (Питър Уолш имаше чувството, че сега и той го е приел за себе си, това велико себеотрицание), крачили са, водени от същите съблазни, и накрая като награда са получили своя мраморен взор. Но макар Питър Уолш да уважаваше този взор у другите, той ни най-малко не го желаеше за себе си. Можеше да го уважава у едни момчета. Те все още не познават страданията на плътта, мислеше си той, докато гледаше как маршируващите младежи изчезнаха по посока на Странд, не познават всичко онова, което аз съм преживял, помисли си той, прекоси улицата и застана под статуята на Гордън, Гордън, когото бе боготворил като момче; Гордън, който стоеше самотен, повдигнал единия си крак и кръстосал ръце — бедният Гордън, помисли си той.