Защото, макар те двамата с Питър да бяха разделени сякаш от стотици години — тя никога не му пишеше писма, а неговите бяха сухи като съчки, — току и се случваше най-внезапно да си помисли: какво ли ще каже той, ако е с мен сега? някои дни, някои случки я караха да си спомни за него, ала спокойно, без предишната горчивина; което вероятно е отплатата, задето си обичал някого; мисълта за него те връхлита посред Сейнт Джеймсиз Парк в някоя прекрасна утрин, наистина става така. Но Питър — колкото и да бе красив денят, колкото и да бяха красиви дърветата, тревата, облечените в розово момиченца, — Питър никога не забелязваше подобни неща. Ако тя му обърнеше внимание, той щеше да си сложи очилата, щеше да погледне. Него го интересуваше възвишеното; Вагнер, поезията на Поуп, човешкият характер въобще и недостатъците на нейната собствена душа. Колко я упрекваше! Колко спореха двамата! Тя ще се омъжи за министър-председател и застанала на горната площадка на стълбището, ще приема гости; съвършената домакиня, така и казваше той (неведнъж след това бе плакала в стаята си заради тези негови думи), просто е родена да устройва приеми, казваше той.
И ето сега, в Сейнт Джеймсиз Парк, тя все още спореше със себе си, все още искаше да се самоубеди — да, трябваше да се самоубеди, — че е била права, като не се омъжи за него. Защото в брака хората, които ден след ден живеят под едни покрив, трябва да си дават малко свобода, малко независимост — нещо, което Ричард и позволяваше, а и тя на него. (Къде е той тази сутрин например? На някакво заседание, за какво, тя никога не питаше.) Докато с Питър всичко трябваше да се споделя; във всичко да се вниква. А това бе непоносимо; и щом стигна до онази сцена в градинката край чешмата, когато трябваше да скъса с него, ако не искаше да се погубят и двамата, тя се почувствува вече напълно убедена; макар че с години бе носила у себе си, забита в сърцето и като стрела, болката, мъката; а какъв ужас изпита в онзи миг, когато на един концерт й казаха, че той се бил оженил за някаква жена, с която се запознал на парахода за Индия! Никога нямаше да забрави всичко това. Студена, безсърдечна, самото целомъдрие, така я наричаше той. Тя въобще не можа да разбере що за любов е неговата.
Но тези жени в Индия вероятно са разбрали — тези празноглави, хубавки, повърхностни глупачки. Впрочем напразно го съжаляваше. Защото той самият се чувствуваше напълно щастлив, поне така я уверяваше — съвършено щастлив, макар че не постигна нищо от онова, за което двамата бяха говорили; целият му живот се оказа един провал. Още я беше яд.
Стигна до входа на парка. За момент спря, загледана в омнибусите по Пикадили.
За никого на този свят вече не би казала, че е такъв или онакъв. Чувствуваше се много млада и същевременно ненаказано остаряла. Всяко нещо разглеждаше сякаш под лупа и същевременно оставаше настрани, като зрител. Винаги бе имала чувството, ето и сега, докато наблюдаваше такситата, че се намира в открито море, навътре, навътре и е съвсем сама; винаги бе имала чувството, че е много, много опасно да живееш дори един-единствен ден. Не че се мислеше за голяма умница или за нещо необикновено. Сама не можеше да си представи как беше изкарала живота си с крехките знания, които им бе дала фройлайн Даниълс.
Нищо не знаеше: нито езици, нито история; вече почти не четеше, освен някоя мемоарна книга вечер в леглото; и все пак и беше неимоверно интересно; всичко това; отминаващите таксита; и тя не би могла да каже за Питър, не би могла да каже за себе си, аз съм това, аз съм онова.
Единствената й дарба е, че усеща нещата инстинктивно, помисли си тя, когато отново продължи пътя си. Ако я затворят в стая с някого, или ще извие гръбнак като котка, или ще се размърда. Девъншир Хаус, Бат Хаус, къщата с порцелановото папагалче, виждала ги бе целите блеснали в светлина; спомняше си Силвия, Фред, Сали Ситън — и още колко много хора; танците по цели нощи; каруците, които отминаваха с тропот към пазара; прибирането вкъщи през парка. Спомняше си как веднъж хвърли един шилинг в Серпантината4. Но всеки има спомени; за нея по-интересното е това, тук, сега, пред очите и; ето онази дебелана в таксито. В такъв случай има ли някакво значение, питаше се тя, вървейки към Бонд Стрийт, има ли някакво значение, че самата тя неизбежно ще престане да съществува; че всичко това ще продължи без нея; неприятно ли и е, или се успокоява от мисълта, че смъртта е безусловният край?, но че нея все пак ще я има по улиците на Лондон, понесена от приливите и отливите на ежедневието, насам-натам, че Питър ще го има, че те живеят един в друг, че тя е част, сигурна бе в това, от дърветата в тяхната градина, от онази къща там, грозна, рушаща се; част от хора, с които никога не се е срещала; че обгръща като мъгла своите най-добри приятели, които я повдигат върху клоните ей така, както бе виждала дърветата да повдигат мъглата, колко надалеч се простира той, нейният живот, тя самата. Ала за какво си помисли, когато погледна във витрината на Хачардс5? Какво се опита да си припомни — може би прозрачночистите зори на село? — когато прочете в разтворената книга: