И защо да я кани? Наистина няма никаква друга причина освен това, че двете се познават откакто се помнят. Дори са братовчедки. Но, естествено, пътищата им се разделиха, Клариса е толкова търсена. А за нея отиването на прием е истинско събитие. Цяло удоволствие е просто да гледа красиви дрехи. Тази с розовата рокля не е ли Елизабет, пораснала, с модерна прическа? И все пак едва ли има повече от седемнайсет години. Много е красива, много. Изглежда, че сега, когато се появяват за първи път в обществото, момичетата не носят бяло както някога. (Трябва да запомни всичко, за да го разкаже на Идит.) Облечени са в прави рокли, съвършено тесни, които стигат до над глезена. Не им отива, помисли си тя. Ели Хендърсън се взираше напред с протегнат врат, вече не виждаше добре, и всъщност не й бе неприятно, че няма с кого да поговори (тя не познаваше почти никого), защото й беше интересно да наблюдава всичките тези хора; вероятно политици; приятели на Ричард Далауей; но Ричард почувствува, че просто не може да остави горкото създание цяла вечер да стои само.
— Е, Ели, как върви животът? — попита той с привичната си сърдечност и Ели Хендърсън, която се притесни, изчерви, помисли си колко е мило от негова страна, дето дойде да си поговорят, каза, че много хора понасят горещината по-трудно, отколкото студа.
— Да, така е — съгласи се Ричард Далауей. — Така е.
Но какво друго да я попита?
— Здравей, Ричард — каза някой и го хвана под ръка, и, боже мой, та това е милият Питър, милият Питър Уолш. Така се радва, че го вижда — ужасно се радва! Ни най-малко не се е променил. И двамата тръгнаха заедно, вървяха и се потупваха, сякаш не са се виждали много отдавна, помисли си Ели Хендърсън, като ги гледаше, сигурна, че познава това лице. Висок мъж, на средна възраст, с хубави очи, тъмен, с очила, пртлича на Джон Бъроус. Идит сигурно ще се сети. Завесата с ятото райски птици отново се изду. И Клариса видя — видя как Ралф Лайън я спря с ръка, без да престава да говори. Значи все пак няма да бъде провал този неин прием, нещата ще се оправят. Започват да се оправят. Но положението още е критично. Засега обаче тя не бива да напуска поста си. Хората сякаш се надпреварваха да пристигат.
„Полковник и мисис Гаръд… Мистър Хю Уитбред… Мистър Баули… Мисис Хилбъри … Лейди Мери Мадокс… Мистър Куин…“, напяваше Уилкинс. Тя разменяше по пет-шест думи с всекиго и те продължаваха нататък, отправяха се към стаите; към нещо ново, което вече наистина беше нещо, а не нищо, щом като Ралф Лайън бе спрял завесата с ръка. Ала за нея напрежението беше толкова голямо, че не можеше да изпита никакво удоволствие. Сякаш беше просто някой, който и да е; всеки можеше да стои изправен там; и все пак този всеки малко я възхищаваше, тя съзнаваше, че, така или иначе, всичко това става благодарение на нея, че този стълб, в който се бе превърнала, бележеше някаква граница, защото, колкото и да е странно, напълно беше забравила собствения си облик и се чувствуваше като кол, забит на горната площадка на стълбището. Винаги когато даваше прием, изпитваше чувството, че тя не е тя и че всеки един от гостите е и реален, и нереален. Причината, мислете си, е донякъде в дрехите, донякъде в това, че си изкаран от обичайното си ежедневие, донякъде в обкръжението; можеш да кажеш неща, които инак никога не би казал, неща, които изискват усилие; можеш да отидеш и по-далеч. Само не и тя; във всеки случай още не.
— Колко се радвам, че ви виждам! — каза Клариса.
Милият стар сър Хари! Той сигурно познава всички. Най-странно е усещането, което изпитваш, докато те се качват по стълбите един след друг — мисис Маунт и Силия, Хърбърт Ейнсти, мисис Дейкърс, о, ето я и лейди Брутън!