— Ужасно мило от ваша страна, че дойдохте! — каза тя и действително го мислеше — странно усещане, стоиш там изправен, а те вървят един след друг, един след друг, някои от тях са вече съвсем стари, някои…
Кои? Лейди Росетър? За бога, коя е тази лейди Росетър?
— Клариса!
Този глас! Та това е Сали Ситън! Сали Ситън! След толкова много години! Сякаш я виждаше през мъгла. Защото тя, Сали Ситън, не изглеждаше така, когато Клариса стискаше в ръце термофора. Когато си мислеше, тя е под същия покрив, тя е под същия покрив! Никак не изглеждаше така!
Думите се затъркаляха една подир друга, запъваха се от смущение, отново хукваха весело — минавах през Лондон; чух от Клара Хейдън; чудесна възможност да те видя! И се натрапих — без покана…
Термофорът съвсем спокойно можеше да бъде оставен. Тя вече не беше така блестяща. И все пак колко й бе драго, че я вижда отново, поостаряла, по-щастлива, не толкова прелестна. Двете се целунаха до вратата на салона, първо по едната буза, после по другата. Клариса, хванала Сали за ръка, се обърна и видя пълните с хора стаи, чу грохота от гласовете, видя полилеите, бухналите завеси и розите, които и бе донесъл Ричард.
— Имам петима синове, огромни момчета — каза Сали.
Ето го отново нейния простодушен егоизъм, никога не прикриваше желанието си тя да е на първа линия, и на Клариса й стана много приятно, че все още е такава.
— Не мога да повярвам! — извика тя и цялата пламна от удоволствие, като си спомни за миналото.
Но уви, Уилкинс; Уилкинс я зовеше; с повелителен, властен глас, сякаш искаше да отправи предупреждение към цялата компания и да откъсне домакинята от нейните фриволни занимания, той произнесе едно име.
— Министър-председателят — повтори Питър Уолш.
Министър-председателят? Наистина ли?, дивеше се Ели Хендърсън. Какви неща ще разкаже на Идит!
Човек нямаше за какво да му се присмее. Той изглеждаше толкова обикновен. Би могъл да застане зад някои тезгях и да продава бисквити — горкият човечец, целият в галони. Но, честно казано, когато тръгна на обиколка из стаите, съпровождан най-напред от Клариса, после от Ричард, той се справи много добре. Опитваше се да прилича на важна личност. Наистина забавно. Никой не го поглеждаше. Гостите продължаваха да си говорят, по съвършено очевидно знаеха, чувствуваха го до мозъка на костите си, че покрай тях минава това величие; този символ на онова, което всички те олицетворяват, английското общество. Старата лейди Брутън, чиито дантели също и придаваха твърде величествен и непреклонен вид, заплува към него и двамата се оттеглиха в една малка стая, която веднага се превърна в обект на наблюдение и охрана, тръпка на оживление и вълнение премина през всеки един от присъствуващите: министър-председателят! Господи, господи, какви сноби са англичаните!, помисли си Питьр Уолш, застанал в своя ъгъл. Колко обичат да се обличат лъскаво и да засвидетелствуват почитта си! Я виж! Това трябва да е — ей богу, наистина е — Хю Уитбред, сателитът на величията, доста напълнял, доста побелял, чудесният Хю! Винаги изглежда така, сякаш е на служба, помисли си Питър, привилегирован, но потаен, трупащ тайни, които би защитил дори с цената на живота си, макар че те едва ли са нещо повече от дребни клюкички, изпуснати от някой дворцов лакей, и за които на следващия ден ще пишат всички вестници. И ето че, играейки си с подобни залъгалки и дрънкалки, той е побелял, стигнал е до прага на старостта, уважавал и обичан от всички, които са имали честта да опознаят този тип възпитаници на английските частни училища. Човек неминуемо се примирява с тези неща у Хю; просто стилът му е такъв; стилът на онези чудесни писма в „Таймс“, които Питър четеше на хиляди километри отвъд моретата и благодареше на бога, че е далеч от тези пагубни брътвежи, нищо, че около него се носеха крясъците на бабуините, а кулитата биеха жените си. Младеж с маслинен цвят на кожата, студент в някакъв университет, свенливо стоеше наблизо. Него той би покровителствувал, би учил, би въвел в живота. Защото от всичко на този свят най-много обичаше да прави добрини, да разтуптява от радост сърцата на старите дами заради това, че въпреки възрастта и болките им някои мисли за тях, докато те са смятали, че всички са ги забравили, но ето че идва милият Хю и се разбъбря, цял час говори, за миналото, спомня си разни дреболии, хвали домашната торта, макар че Хю би могъл всеки божи ден да яде торта с някоя херцогиня и като го погледне човек, сигурно прекарва доста време в това приятно занимание. Всевластният и Всеблагият може би ще му прости. Но у Питър Уолш милост няма. Негодници винаги е имало, ала, бог е свидетел, престъпниците, които отиват на бесилото, задето са разбили главата на някое момиче във влака, общо взето, причиняват по-малко зло, отколкото Хю Уитбред и неговата сърдечност! Вижте го сега, щом се появяват министър-председателят и лейди Брутън, пристъпва грациозно към тях на пръсти, покланя се почтително, промъква се до лейди Брутьн, за да покаже пред целия свят, че се ползува с привилегията да й съобщи нещо, нещо лично. Тя се спира. Разклаща внушителната си бяла глава. Вероятно му благодари за някоя раболепна постъпка. Нали си има своите подлизурковци, правителствени служителчета, които й вършат дребни услуги, а пък тя в замяна ги кани на обеди. Но нейното родословие води началото си от осемнайсети век. Тя може да си го позволи. А ето сега Клариса поведе своя министър-председател през салона, надменна, сияеща, величествено-сивокоса. Носеше обици и сребристозелена, русалкина рокля. Тя сякаш се люшкаше върху вълните, размахала дългата си коса, защото все още притежаваше този дар, да бъде; да съществува; щом се появи, да привлича всичко към себе си; ето, обръща се, закача ешарпа си за роклята на друга жена, отдръпва го, засмива се, всичко върши съвършено непринудено, чувствува се като риба във вода. Но възрастта я бе докоснала; съвсем леко, така както дори в някоя ясна привечер русалката би зърнала в своето огледало залязващото над вълните слънце. Долавяше се повей на нежност; нейната суровост, нейната прекалена разсъдливост, нейната скованост сега бяха смекчени и когато казваше довиждане на вьздебеличкия, опасан в галони мъж, който всячески се стараеше да изглежда важна личност, когато му пожелаваше всичко хубаво, в поведението й имаше неизразимо достолепие, но и безпределна сърдечност, сякаш тя изпращаше своите най-добри пожелания към целия свят, преди — тъй като се намираше на ръба, в самия край — да се сбогува. Така почувствува нещата той. (Но не че беше влюбен.)