— Не искат да ни разкажат своите истории — каза Клариса.
— Скъпа Клариса! — възкликна мисис Хилбъри. Тази вечер така приличала на майка си, каза тя, каквато я помнела от първата им среща — със сива шапка в една градина.
Клариса наистина се просълзи. Майка й със сива шапка в една градина! Но, уви, тя трябва да отиде при другите гости. Защото ето там професор Брайърли, специалист по Милтън, говореше с младия Джим Хътън (който даже и на такъв един прием не беше в състояние да се появи и с връзка, и с жилетка, нито пък да приглади косата си) и дори от разстояние беше ясно, че се карат. Защото професор Брайърлн беше много странна птица. При всичките си звания, отличия, лекторати, които го издигаха над неговата аудитория, той незабавно заподозираше неприязън към сложната смеска, изграждаща неговата личност: изумителна начетеност и стеснителност; леден, лишен от сърдечност, чар; простодушие, примесено със снобизъм; той цял се разтреперваше, ако разбереше, по разрошеиата коса на някоя жена, по обувките на някой младеж, че е попаднал сред нисши социални кръгове, впрочем без съмнение достойни за уважение, сред бунтовници, сред пламенни млади хора, сред бъдещи гении; и с едно леко отмятаме на главата, с едно изсумтяване „Хъм!“ призоваваше към умереност; сред хора, недостатъчно започнати с класиците, за да могат да оценят Милтън. Професор Брайърли (Клариса веднага разбра) не намираше общ език с младия Джим Хътън (който бе обут с червени чорапи, тъй като черните му бяха на пране) относно Милтън. Тя се намеси. Каза, че обича Бах. Хътън също обичаше Бах. Това ги свързваше и Хътън (много слаб поет) винаги си мислеше, че мисис Далауей е най-добрият случай на аристократична дама, която се интересува от изкуство. Странно, че бе толкова сдържана. По отношение на музиката направо нямаше собствено мнение. И въобще беше доста скучна. Но колко очарователна като външност! А и умееше да създава такава приятна атмосфера в дома си, стига да ги нямаше тези нейни професори. Клариса искала да го отвлече и да го настани пред пианото в съседната стая. Защото той свирел божествено.
— Но този шум! — възкликна тя. — Този шум!
— Знак за успеха на един прием! — И след като се поклони учтиво с глава, професорът деликатно се оттегли.
— Той знае всичко на този свят за Милтън — каза Клариса.
— Така ли? — попита Хътън, който щеше да имитира професора из целия Хампстед28; професора по Милтън; професора по умереност; професора, който деликатно се оттегля. Но тя трябва да поговори с онези двама гости, каза Клариса, с лорд Гейтън и Нанси Блоу.
Не че те допринасяха видимо за шума. Застанали един до друг пред жълтите завеси, те не разговаряха (видимо). След малко щяха да отидат другаде, все двамата мата заедно; но никога, при никакви обстоятелства, нямаха кой знае какво да си кажат. Изглеждаха, и толкоз. Това бе достатъчно. Изглеждаха чисти, здрави, тя с лице като кайсиев цвят от пудрата и грима, а той, изжулен, измит, с поглед на орел, така че нито една топка не би му се изплъзнала, нито един удар не би го изненадал. Той отвръщаше на удара, отскачаше, безпогрешно, незабавно. Муцуните на понитата трепереха, когато дърпаше юздите. Той имаше своите ордени, фамилни гробници, знамена, провесени в параклиса у дома му. Имаше своите задължения; арендатори; майка и сестри; целия ден бе прекарал в „Лордс“ и двамата говореха тъкмо за това — крикет, роднини, филми. — когато мисис Далауей дойде при тях. Лорд Гейтьн страшно много я харесваше. Както и мис Блоу. Намираха я за очарователна.
— Много мило, великолепно е, че дойдохте! — каза Клариса.
Тя обичаше лордовете; обичаше младежта, а Нанси, чиито изключително скъпи дрехи бяха проектирани от най-големите моделиери в Париж, се държеше така, сякаш тялото й някак си само се е раззеленило.
— Мислех, че ще има танци — каза Клариса. Защо младите хора не умеят да разговарят. И за какво им е? Викат, прегръщат се, разхождат се, стават призори; носят захар на понитата; целуват и милват муцунките на прелестните кученца; или пък, умирайки от жега, се гмурват във водата и плуват. Но огромните възможности на английския език, неговата способност да предава чувства (на същата възраст тя и Питър биха спорили по цели нощи), не са за тях. Те още от млади стават прекалено сериозни. В компания са безкрайно приятни, но сами вероятно са доста скучни.
28
Моден и скъп район в околностите на Лондон, известен с живописната си атмосфера. — Б. пр.