— Колко жалко! — възкликна тя. — Надявах се, че ще има танци.
Изключително мило е от тяхна страна, че са дошли. Но как да има танци! Стаите са претъпкани с народ. Ето че идва и старата леля Хелена, наметната с шал. Уви, тя ще трябва да се раздели с тях — с лорд Гейтън и с Нанси Блоу. Идва леля й, старата мис Пари. Защото мис Хелена Пари не беше починала; мис Пари бе жива. Тя минаваше осемдесетте. Сега се качваше бавно по стълбите с помощта на бастун. Поставиха я да седне в едно кресло (Ричард се бе погрижил за това). Винаги водеха при нея хора, които са били в Бирма през седемдесетте години. Но къде е Питър? Някога те двамата бяха такива добри приятели. Защото при споменаването на Индия или дори Цейлон очите й (само едното бе стъклено) бавно се избистряха, ставаха по-тъмносини, съзираха не човешки същества — ти нямаше сърдечни спомени, нито горди илюзии за вицекрале, генерали, въстания, — а орхидеи, това виждаше тя, и планински проходи, и самата себе си как изкачва самотен връх през шейсетте години на гърба на някой кули; или как слиза, за да изкорени няколко орхидеи (изумително красиви, такива не е виждала дотогава), които после рисуваше с водни бои; несломима англичанка, която се раздразваше, ако нещо, да речем, войната, когато една бомба падна пред самата й врата, отклонеше мисълта й от орхидеите и от нейната собствена фигура, пътуваща в Индия през шейсетте години — ето го и Питър.
— Ела да поговорите с леля Хелена за Бирма — каза Клариса.
Но той цяла вечер не е разменил и една дума с нея!
— Ще говорим по-късно — каза Клариса и го поведе към леля Хелена с белия шал и бастуна.
— Питър Уолш — обяви Клариса. Името не и говореше нищо.
Клариса я бе поканила. Тук е уморително и шумно; но Клариса я бе поканила. И тя дойде. Колко жалко, че те — Ричард и Кларнса — живеят в Лондон. За здравето на Клариса би било по-добре да живеят на село. Но Клариса винаги е обичала да се движи сред обществото.
— Той е бил в Бирма — каза Клариса.
Оо! Тя не се стърпя да не спомене какво бил казал Чарлс Дарвин по повод на нейната книжка за орхидеите в Бирма.
(Клариса трябваше да поговори с лейди Брутън.) Без съмнение тази нейна книжка за орхидеите и Бирма вече е забравена, но до 1870 година била претърпяла три издания, обясни тя на Питър. Сега вече си го спомняше. Беше идвал в Бъртън (и я бе оставил в салона, без да й каже и дума, спомни си Питър Уолш, през онази нощ, когато Клариса се върна, за да го покани да карат лодка).
— Ричард е много доволен от обяда — каза Клариса на лейди Брутьн.
— Ричард ми оказа огромна помощ — отвърна лейди Брутън. — Помогна ми да напиша едно писмо. А вие как сте?
— Чудесно! — каза Клариса (лейди Брутъи мразеше, когато жените на политиците боледуват).
— Ето го и Питър Уолш! — възкликна лейди Брутън (защото никога не можеше да измисли за какво да говори с Кларнса; макар да я харесваше. Тя има прекрасни качества, но те двете — лейди Брутън и Клариса — нямат нищо общо помежду си. Може би щеше да бъде по-добре, ако Ричард се бе оженил за жена с по-малко чар, която обаче би му помагала повече в работата. Той бе изпуснал шанса си да влезе в Кабинета).
— Ето го Питър Уолш! — повтори тя, когато вече се ръкуваше е този прелестен грешник, с този толкова надарен човек, които можеше да си създаде име, но (вечно заплетен в някоя женска история) не успя, както и, разбира се, със старата мис Пари. Забележителна възрастна дама!
Лейди Брутън застана до креслото на мис Пари като пременен в черно гренадир призрак и покани Питър Уолш на обяд; сърдечно, но без празни приказки, тьй като не си спомняше абсолютни нищо за флората и фауната на Индия. Тя, естествено, е ходила там; гостувала е на трима вицекрале; намира, че някои от чиновниците индийци са рядко приятни хора; но в какво трагично положение е сега Индия. Министър-председателят току-що говорил с нея за това (старата мис Пари, сгушена в своя шал, не се интересуваше за какво в говорил с нея току-що министър-председателят) и лейди Брутъи би желала да узнае мнението на Питър Уолш, защото той идва направо от извора, и тя ще посъветва със Сампсън да се срещне с него, защото всичко това наистина не и дава сън нощем, цялото това безумие, би казала дори, това злодеяние, тъй като тя все пак е дъщеря на воин. Наистина вече е стара и за много работи не я бива. Но нейният дом, нейната прислуга, добрата и приятелка Мили Бръш — той помни ли я? — просто молят да бъдат използувани, стига да могат, стига да могат да помогнат, казано накратко. Защото тя никога не говори за Англия, но този остров на мъже, тази скъпа земя е в кръвта й (дори и без да е чела Шекспир) и ако е възможно жена да носи шлем и да стреля с лък, да води войски в атака, непоколебимо справедлива да властвува над варварски орди и накрая да лежи безноса под герба си в някоя църква или да се превърне в затревена могилка върху някой девствен хълм, то тази жена е Милисънт Брутън. Препятствувана от своя пол, а и от неспособността си да разсъждава логически (за нея бе невъзможно да напише писмо до „Таймс“), тя винаги мислеше на първо място за империята и поради близостта си с тази въоръжена богиня бе добила своята войнишка осанка, своето грубовато държане, ето защо човек не би могъл да си представи, че дори в смъртта си тя ще се раздели със земята или че ще витае из територии, над които, образно казано, е спряло да се вее националното знаме. Да не остане англичанка дори сред мъртвите — не, не! Невъзможно!