Това да не е лейди Брутън? (която навремето познаваше). Това да не е Питър Уолш, но побелял? Така се запита лейди Росетър ( която се казваше Сали Ситън). А това с положителност е старата мис Пари — старата леля, която толкова се сърдеше, когато тя оставаше за по-дълго в Бъртън. Никога няма да забрави как тичаше гола по коридора, а после мис Пари пращаше да я извикат! Ето я и Клариса! О, Клариса!
Сали я хвана под ръка.
Клариса спря при тях.
— Сега не мога да остана, но ще дойда по-късно — каза. — Почакайте — каза тя на Питър и Сали. Което значеше, че те трябва да почакат, докато всичките тези хора си отидат.
— Ще дойда пак — каза тя на своите стари приятели Сали и Питър, които се ръкуваха, а Сали, вероятно спомнила си миналото, се смееше.
Но нейният глас бе изгубил предишната си пищност; очите и не блестяха както някога, когато тя пушеше пури, когато притичваше съвършено гола по коридора, за да си вземе гъбата, а Елън Аткинс питаше, ами ако я срещне някой от господата? Но всички й прощаваха. Една нощ отмъкна цяло пиле от килера, защото била гладна; пушеше пури в стаята си; забрави една безценна книга в лодката. Но всички я обожаваха (с изключение може би на татко). Заради нейната топлота; заради жизнеността и — тя рисуваше, пишеше.
Старите жени от селото и до днес все я питаха за „вашата приятелка с червената пелерина, която винаги беше толкова весела“. Тя бе обвинила Хю Уитбред, тькмо него ли (а, ето го там и Хю, нейния стар приятел, говори с португалския посланик), че я бил целунал в пушалнята, като наказание за твърдението й, че жените трябва да получат избирателни права. Нали тези грубияни, мъжете, си имат, бе казала. И Клариса си спомни колко трябваше да я увещава да не го разобличава пред всички на вечеря, което тя бе в състояние да направи със своята дързост, своето безразсъдство, своята мелодраматична склонност винаги да бъде в центъра на вниманието и да прави сцени, и всичко това, мислеше си Клариса тогава, ще свърши с някоя страхотна трагедия; с нейната смърт; с нейното мъченичество; а ето че тя най-неочаквано се бе омъжила за един плешив мъж с голяма бутониера, който, казват, притежавал памучни фабрики в Манчестър. И бе родила петима синове!
Сали и Питър се настаниха един до друг. И започнаха да си приказват — колко естествено и се видя това, че двамата си приказват. Сигурно ще поговорят за миналото. А с тях (повече, отколкото с Ричард) я свързва нейното минало: градината, дърветата, старият Джоузеф Брайткопф, който пееше Брамс, без въобще да има глас; тапетът в салона; мирисът па рогозките. Сали винаги ще бъде част от всичко това; както и Питър. Но сега тя трябва да ги остави. Пристигат семейство Брадшо, които са й неприятни.
Трябва да посрещне лейди Брадшо (облечена в сиво и сребърно, тя вървеше тромаво като тюлен покрай ръба на своя басейн и с лай си просеше покани, срещи с херцогини, типичната съпруга на един преуспяващ мъж), трябва да отиде при лейди Брадшо а да й каже…
Но лейди Брадшо я предвари.
— Закъсняхме безобразно, скъпа мисис Далауей. Едва посмяхме да влезем.
А сър Уилям, който имаше толкова изтънчен вид с тази посивяла коса, с тези сини очи, каза само, да; не могли да устоят на изкушението. Той се заприказва с Ричард, вероятно относно законопроекта, който искаха да прокарат в Камарата на общините. Защо, като го гледаше как говори с Ричард, нещо я сви под лъжичката?
Той приличаше точно на това, което беше, знаменит лекар. Водеща фигура в професията си, всевластен, но доста уморен човек. Защото с какви случаи се занимаваше! Хора, мъже и жени, стигнали до дъното на страданието, до ръба на безумието. Той трябваше да решава ужасяващо трудни въпроси. И въпреки това тя имаше чувството, че никому не би било приятно сър Уилям да го вижда нещастен. Ето такъв човек беше той.
— Как е вашият син в Итън? — попита тя лейди Брадшо.
Не успял да се яви на изпитите си, каза лейди Брадшо, защото се разболял от заушки. Според нея бащата го понесъл по-тежко, отколкото синът, защото, каза тя, „самият той все оше си е едно голямо момче“.