Кларнса погледна сър Уилям, който говореше с Ричард. Не приличаше на момче — ни най-малко не приличаше на момче. Веднъж бе завела при него една позната за съвет. Това, което той каза, беше съвършено вярно, изключително разумно. Но, боже мой, какво облекчение почувствува, когато излезе отново на улицата! В чакалнята му, това си го спомняше, ридаеше някаква нещастница. Не знаеше какво толкова има у сър Уилям, какво точно не й харесва. Ричард бе съгласен с нея, и на него той не му бил по вкуса. Но пък какъв способен лекар! Двамата говореха за законопроекта. Сър Уилям спомена полугласно за някакъв случай, който имал отношение към току-що казаното от него за закъснелия ефект на шока от войната. Това трябвало да се отрази в законопроекта.
Понижавайки глас, лейди Брадшо (горката гъска — човек не би могъл да питае неприязън към нея) привлече мисис Далауей към уюта на сродната женска участ, на сродното чувство на гордост от знаменитите съпрузи и тяхната склонност, за нещастие, да се преуморяват от работа, обясни й шепнешком как „точно когато тръгвахме, потърсиха съпруга ми но телефона, много трагичен случай. Един млад човек (тъкмо това казва сър Уилям на мистър Далауей) се бе самоубил. Бил е участник във войната“. Ах!, помисли си Клариса, ето че смъртта се появи на моя прием, помисли си. Тя се запъти към малката стая, където преди се бяха усамотили министър-председателят и лейди Брутън. Може би вътре има някой. Не, нямаше никой. Креслата още пазеха отпечатъците на министър-председателя и лейди Брутън, тя ги огледа почтително, той е седял стабилно, авторитетно. Двамата са говорели за Индия. Нямаше никой. Великолепието на приема изчезна яко дим, така се промени всичко, когато влезе тук сама в своето изящно облекло.
Защо трябва семейство Брадшо да говорят за смърт на нейния прием? Някакъв младеж се самоубил. И те говорят за това на нейния прием — семейство Брадшо говорят за смърт. Той се самоубил — но как? Винаги когато й разказваха за някакъв нещастен случай, тя го изживяваше физически; просто усещаше как роклята й пламва, как огънят обгаря тялото й. Хвърлил се през прозореца. Ето я долу земята, зърва я само за миг; после ръждивите шипове го пронизват, пробождат, нараняват. Сега лежи, мозъкът му тупти, туп-туп-туп, сетне — пълен мрак. Така си представи тя нещата. Но защо го е направил? И защо семество Брадшо говорят за това на нейния прием!
Веднъж тя бе хвърлила монета от един шилинг в Серпантината, друго не. А той е отхвърлил всичко. Но те продължават да живеят (тя трябва да се върне при гостите; стаите са още пълни с народ, идват все нови и нови хора). Те (през целия ден си бе мислила за Бъртьн, за Питър, за Сали), те ще остареят. Едно нещо има стойност в този живот, едно нещо, което при нея е изгубило облика си, блясъка си, тъй като е оплетено в клюки, тъй като с всеки изминал ден затъва все по-дълбоко в покварата, лъжите, клюките. А той го е запазил. Смъртта е предизвикателство. Смъртта е опит за общуване, тъй като хората чувствуват невъзможността да стигнат до същността, която тайнствено им убягва: близостта изчезва; радостта помръква; човек остава сам. Смъртта е и прегръдка.
Но този младеж, който се бе самоубил — дали се е гмурнал надолу, стискайки своето съкровище? „О, смърт, ако си близка, сега е точно време да ме грабнеш“, така си бе казала тя веднъж, когато слизаше на вечеря, облечена в бяло. А има и поети, мислители. Да предположим, че той е бил обладан от тая страст и е отишъл при сър Уилям Брадшо — знаменит лекар, ала за нея някак неопределимо зловреден, безполов, безчувствен, крайно учтив с жените, но способен да извърши страхотно престъпление: да насили душата ти, да, точно това е, — ако този млад човек е отишъл при него и сър Уилям го е смазал, ето така, със своята сила, дали тогава той не си е казал (сигурно е станало тъй), животът е непоносим; те, нему подобните хора, правят живота непоносим?
А има и още нещо (беше го разбрала едва тази сутрин) — ужасът пред твоята пълна неспособност, след като го получиш от родителите си, след като те ти дадат този живот, да издържиш до края, да го изживееш ведро и спокойно; дълбоко в душата и бе стаен този панически страх. Често дори и сега, ако Ричард не седеше в стаята и не четеше „Таймс“, така че тя да може да се свие до него като птичка и да усети как полека-лека се съживява, как у нея се развихря онази неизмерима радост, че стои, здраво вкопчена в клонката си, вероятно би умряла. Тя се бе спасила. Но този младеж се бе самоубил. Възприемаше го някак като своя беда, като свой позор. Това бе наказанието й — да гледа как в тази тъмна бездна потънат и изчезват хора, мъже, жени, а тя е прниудена да стои тук, облечена във вечерната си рокля. Защото случвало и се бе да плете интриги, да действува с измама. Не бе чак толкова съвършена. Искала бе успех, да е като лейди Бексбъро и прочие, и прочие. И някога се бе разхождала по терасата в Бъртън.