Странно, невероятно; никога не е била толкова щастлива.
Нищо не може твърде много да се забавя; нищо не може вечно да продължава. Няма по-голямо удозолствие, мислеше си тя, докато оправяше столовете, докато пъхаше една книга по-навътре върху лавицата, от това, след като вече си приключил с възторзите на младостта и си се потопил в живота, неочаквано, потръпнал от възторг, да го откриеш, наблюдавайки изгрева на слънцето или залеза. Неведнъж в Бъртън, докато другите си говореха, тя бе излизала да погледа небето; или по време на вечеря бе надничала между раменете на хората, за да го зърне; наблюдавала го бе в Лондон, когато не можеше да заспи. Отиде до прозореца. Колкото и глупаво да звучеше, то, това извънградско небе, това небе над Уестминстър, съдържаше в себе си и нещо от нея. Тя открехна завесите; погледна. О, каква изненада! — старата дама от стаята отсреща се взираше право в нея! Тя се готвеше да си ляга. Ето го и небето. Небето сигурно е тържествено, така си бе мислила тя, сигурно е сумрачно, красиво на прощаване. А то се оказа пепелносиво и по него препускаха, като променяха формата си, големи облаци. Такова не го бе виждала. Вероятно бе излязъл вятър. Старицата в стаята отсреща си лягаше. Примамливо бе да я наблюдаваш, тази възрастна дама, която се движи из стаята, отива до прозореца. Дали и тя я вижда? Примамливо бе, докато гостите в салона все още се смеят и викат, да наблюдаваш тази стара дама, която така тихо и спокойно, сама в дома си, се приготвя за сън. Ето, тя вече дръпна транспаранта. Часовникът започна да бие. Младият човек се бе самоубил, но тя не го жалеше; не го жалеше, защото часовникът биеше, едно, две, три, защото всичко продължаваше. Ето, възрастната дама угаси светлината, цялата къща потъна в мрак, но всичко продължава, повтори си тя и тогава думите дойдоха сами, не бой се вече от летния зной. Трябва да се върне при тях. Но каква необикновена нощ! Тя почувствува някакво сродство с него — с младежа, който се бе самоубил. Доволна бе, че го с направил, че е отхвърлил живота си, докато те продължават да живеят. Часовникът биеше. Оловните вибрации се разнесоха във въздуха. Но тя трябва да се върне. Трябва да се приобщи. Трябва да намери Сали и Питър. И излезе от малката стая в салона.
— Но къде е Клариса? — запита Питър. Той седеше на дивана заедно със Сали. (След толкова годишното им приятелство просто не можеше да я нарече „лейди Росетър“.) — Къде отиде тази жена? — продължи той. — Къде е Клариса?
Сали предполагаше, както впрочем и Питър, че сред гостите има важни люде, политици, които те двамата не познават, освен ако не са зървали снимките им във вестниците, и че Клариса трябва да бъде любезна, да разговаря с тях. Сигурно е при тях. И все пак Ричард Далауей не е станал член на Кабинета. Значи може би не е преуспял?, предположи Сали. Самата тя почти не чете вестници. Срещала е обаче понякога името му. Наистина тя, е, да, тя живее твърде уединено, в дивотията, както би казала Клариса, сред богати търговци, сред богати индустриалци, хора, която все пак създават нещо. А и тя е създала това-онова!
— Имам петима синове! — каза Сали.
Господи, господи, колко се е променила! Тази майчина нежност, но и майчиният егоизъм. Двамата се бяха видели за последен път, спомни си Питър, сред обления в лунна светлина карфиол: листата са „като от суров бронз“, бе казала тя с привичната си склонност към художествено изразяване; и бе откъснала една роза.
Разхождала се бе с него през онази ужасна нощ, след сцената край чешмата; той трябваше да хване влака в полунощ. Боже мой, тогава дори бе плакал!
Това е негов стар навик, отварянето на джобното ножче, мислеше си Сали, винаги щом е развълнуван, отваря и затваря джобното си ножче. Те двамата, тя и Питър Уолш, бяха много, много близки някога, когато той бе влюбен в Клариса и когато по време на един обяд стана онази грозна, нелепа сцена заради Ричард Далауей. Тя нарече Ричард „Уикам“. Защо да не нарече Ричард „Уикам“? Как побесня Клариса! И впрочем оттогава двете престанаха да дружат, за последните десет години се бяха виждали не човече от пет-шест пъти. А Питър Уолш бе заминал за Индия и доколкото бе чула, се бил оженил несполучливо, но не знаеше дали има деца и сега не смееше да го попита, защото той се бе променил. Изглеждаше доста съсухрен, но по-мил, това се усещаше и тя изпитваше най-топли чувства към него, защото той бе свързан с нейната младост, още пазеше книжката на Емили Бронте, която й бе дал; той искаше да пише. По онова време искаше да пише.