— Написа ли нещо? — попита го тя и разстла ръка, своята силна, добре оформена ръка, върху коляното си — жест, който той си спомняше.
— Нито дума! — отвърна Питър Уолш и тя се разсмя.
Все още е привлекателна, все още е личност, тази Сади Ситън. Но какво ли представлява Росетър? На сватбата си е бил закичен с две камелии в бутониерата — само това знаеше за него Пигър. „Имат хиляди слуги и километри оранжерии“, писа тогава Клариса, или нещо подобно. На Сали сякаш й бе смешно, че притежава всичко това.
— Да, имам десет хиляди на година. — Но не можеше да си спомни дали преди да се платят данъците или след това, защото нейният съпруг — с когото трябва да се запознаеш — каза тя, — когото ще харесаш — допълни, се занимавал с тези неща вместо нея.
А навремето Салн беше от бедна по-бедна. За да дойде в Бъртън, бе заложила пръстена, който Мария Антоанета, май нещо такова, била подарила на прадядо й.
О, да, спомни си Сали: тя все още го пази, пръстена с рубин, който Мария-Антоанета подарила на прадядо й. По онова време тя наистина била без пукната пара и всяко отиване в Бъртън изисквало страхотни икономии. Но гостуванията в Бъртън значели много за нея — благодарение на тях съумяла да запази здравия си разум, толкова нещастна се чувствувала у дома. Ала всичко това вече е минало — отдавна свършило, каза тя. И мистър Пари почина, но мис Пари е още жива. Никога в живота си не се е стъписвал така!, каза Питър.
Бил абсолютно сигурен, че тя е починала. Бракът им май излезе сполучлив?, предположи Сали. А онази красива, сдържана млада жена там, до завесите, онази, в розовата рокля, трябва да е Елизабет.
(Тя е като топола, тя е като река, тя с като зюмбюл, мислеше си Уили Титкоум.) О, колко по-добре се чувствува на село, където може да прави каквото си пожелае! Елизабет бе сигурна, че чува воя на кучето си, горкото. Никак не прилича на Клариса, каза Питър Уолш.
— О, Клариса! — възкликна Сали.
Защото ето какво си мисли Сали Тя дължи извънредно много на Клариса. Навремето двете бяха приятелки, не познати, а приятелки, и тя все още си представя Клариса как се разхожда из къщата, облечена в бяло, прегърнала огромен букет цветя — и до днес тютюневите стръкове й напомнят за Бъртън. Но — дали и Питър го усеща? — на нея нещо не и достига. Какво не й достига? Тя има чар; невероятен чар. Но, честно казано (за нея Питър е стар приятел, истински приятел — какво значение има отсъствието? Какво значение има разстоянието? Често е изпитвала желание да му пише, но после е скъсвала писмото; и все пак знае, че той я разбира, защото хората се разбират и без думи, това човек го осъзнава с възрастта, а тя е вече възрастна, днес следобед ходи в Итън да види синовете си, които са болни от заушки), съвсем честно казано, как можа Клариса да направи такова нещо? — да се омъжи за Ричард Далауей?, човек, който се интересуваше само от спорта и от кучетата си. Стаята букавално замирисваше на конюшна, щом той влезеше. А и всичко това? Тя махна с ръка. Ето го и Хю Уитбред, премина бавно покрай тях, с бялата си жилетка, прозаичен, дебел, сляп за всичко друго освен за собствената си личност и за удобствата си.
— Няма да ни позне — каза Сали и всъщност се боеше да не би да ги позне — значи това е Хю! Чудесният Хю!
— И с какво се занимава? — попита тя Питър.
Лъска обувките на краля или брои бутилките в Уиндзър, отвърна Питър. Значи Питър е все така язвителен! Но Сали трябва да си призне честно, каза Питър. Възможно ли е Хю да я е целунал? По устните, увери го тя, една вечер в пушалнята. Вбесена, тя отишла право при Клариса. Хю не може да направи такова нещо!, казала Клариса. Чудесният Хю! Хю винаги беше обут в прекрасни чорапи, по-хубави не е виждала, а ето сега и фракът му. Съвършен! Има ли деца?
— Всеки в този салон има по шестима синове в Итън — отвърна й Питър, с изключение на него самия. Той, слава богу, няма. Няма синове, няма дъщери, няма съпруга. Е, май не му е неприятно от това, отбеляза Сали, Изглежда по-млад от другите, помисли си Сали. В много отношения постъпил глупаво, като се оженил, каза Питър; „тя си беше истинска гъска“, каза той, но, продължи, „двамата си поживяхме добре“. Как е възможно?, чудеше се Сали; какво иска да каже? И колко странно, уж го познава, а не знае какво е преживял. Дали не го казва от гордост? Много вероятно, защото все пак сигурно му е неприятно (макар и да е особен случай, нещо като домашно духче, наистина необикновена личност), сигурно му е тъжно, че на тази възраст няма дом, няма къде да отиде. Но той трябва да им погостува, да остане при тях седмици наред.