И въпреки това веднага плъзнаха слуховете, от средата на Бонд Стрийт до Оксфърд Стрийт по единия тротоар и до парфюмерията „Аткинсън“ по отсрещния понесоха се незримо, нечуто, същи облак, спускащ се бързо, като воал, над планините, обвеяха лицата, само миг преди това шумни и подвижни, и наистина им придадоха нещо от спокойствието и неподвижността на облака. Ето, загадката ги бе докоснала е крилото си; те бяха чули гласа на властта; появил се бе духът на благоговението със здраво превързани очи и широко разтворена уста. Но никои не знаеше чие лице са видели.
На Уелския принц, на кралицата, на министър-председателя? Чие бе това лице? Никой не знаеше.
Едгар Дж. Уоткис, нарамил свита на руло оловна тръба, се провикна, разбира се, на смях:
— Кулътъ на министьр-преседателя.
Септимъс Уорън Смит, който изведнъж установи, че е неспособен да продължи по-нататък, го чу.
Септимъс Уорън Смит, трийестинагодишен, бледен с нос като клюн, обут в кафяви обувки, облечен в износено палто, с онзи израз на тревога в лешниковите очи, който тревожи и съвършено непознати хора. Светът е вдигнал камшик; къде ли ще го стовари? Всичко беше в застой. Боботенето на автомобилните двигатели звучеше като неравномерно отекващ в човешкота тяло пулс. Слънцето напичаше особено силно, тъй като автомобилът бе спрял пред витрината на цветарницата „Мълбери“; възрастните дами, седнали на втория етаж на омнибусите, разтвориха черните си слънчобрани, само тук-таме с леко щракване се разперваше по някой зелен или червен. Мисис Далауей се приближи до витрината с огромен букет благовонии секирчета в ръце и погледна навън; розовото й личице бе смръщено в почуда. Всички гледаха автомобила. Гледаше и Септимъс. Момчета наскачаха от велосипедите си на земята. Движението по улицата се задръстваше, А автомобилът не мърдаше от мястото си, със спуснати перденца на някакви странни шарка, като дръвчета, така поне ги виждаше Септимъс, и това, че постепенно пред самите му очи всичко се събра около един център, сякаш в очакване да са случи нещо ужасно, ето това го плашеше. Светът се клатушка и трепери, всеки миг може да пламне, само аз преча, мислеше си той. Не гледат ли всички него, не го ли сочат с пръст; дали не е закован на мястото си, вкоренен в паважа с някаква цел? Но каква?
— Да вървим, Септимъс — каза неговата съпруга, дребна женица с големи очи и жълтеникаво измито лице; италианка.
Но и самата Лукреция не можеше дп откъсне очи от автомобила и перденцата с изображения на дръвчета.
Кралицата ли е вътре — кралицата, тръгнала да пазарува?
Шофьорът отвори нещо, друго завъртя, трето затвори и се върна обратно на мястото си.
— Хайде — подкани го Лукреция. Но нейният съпруг, защото те бяха женени от четири, не, вече от пет години, подскочи, сепна се и каза сърдито: „Добре!“, сякаш тя го бе прекъснала.
Хората сигурно забелязват, сигурно виждат. Хората, помисли си тя и огледа тълпата, зяпнала автомобила; англичаните с техните деца, техните коне, техните дрехи, от които тя в известен смисъл се възхищаваше, но сега те бяха „хората“, защото Септимъс бе казал „Ще се самоубия“; какви ужасни думи! Ами ако са го чули? Тя огледа тълпата. Помощ, помощ!, искаше и се да извика към тези деца и жени на касапи. Помощ! А едва миналата есен те двамата със Септимъс стояха на крайбрежната улица, загърнати с една и съща пелерина; Септимъс, наместо да приказва, четеше вестник, тя го издърпа от ръцете му и се изсмя в лицето на стареца, който ги бе видял! Но човек прикрива своята трагедия. Тя трябва да го измъкне оттук и да го заведе в някой парк.
— Да минем отсреща — нареди Лукреция.
Нейно право е да го хване под ръка, но за чувства не можете и да се говори. Той ще и подаде просто един свит лакът, на нея, която е така простодушна, така импулсивна, едва двайсет и четири годишна без никакви приятели в Англия, която напусна Италия заради него.
Автомобилът със спуснатите перденца, потънал в своята непроницаема резервираност, продължи към Пикадили, все така наблюдаван, все така набраздявайки лицата на хората от двете страни на улицата със следите от същото онова благоговение, но към кралицата ли, към принца, към министър-председателя, това никой не знаеше. Само трима души бяха видели лицето и то за секунда. Дори полът бе под въпрос. Ала без никакво съмнение вътре бе разположено някое величие; величието преминаваше, скрито, по Бонд Стрийт, едва на една ръка разстояние от обикновените хорица, които може би за пръв и последен път се намираха толкова близко до английския владетел, до безсмъртния символ па държавата, който ще бъде известен на любознателните познавачи па древността, изследващи отломките на миналото, когато Лондон ще представлявя само една обрасла в трева пътека, а всички бързащи по тротоара хора в тази петъчна сутрин — разлагащи се кости, в чиято прах се търкалят сватбени халки и златните пломби на безброй развалени зъби. Лицето от автомобила тогава ще бъде известно.