Сюзън Хил
Мисис де Уинтър
Първа част
Глава първа
Хората от погребалното бюро бяха като врани, вдървени и черни в колите; наредените покрай пътеката към църквата хора бяха черни, ние също бяхме черни — трогателна, безпомощна група, в очакване да вдигнат ковчега и да го поставят на раменете си и свещеникът да се приготви; и той в дългото си палто беше също така черна врана.
А след това истинските врани внезапно излетяха от дърветата и от полето, като грачеха над главите ни. Би трябвало да ми се стори мрачен, тъжен този звук в такъв ден. Но не беше така. Техният крясък събуди радостна тръпка в сърцето ми, както и викът на бухала предишната нощ, и далечното грачене на чайките призори, и едновременно с това сълзите ме задавиха. Действително е, казах си. Сега е. Тук сме. У дома.
После, като вдигнах очи, видях ковчега. Спомних си.
Но ковчегът не беше черен, този мрачен сандък беше от блед, обикновен блед дъб, а дръжките и орнаментите по ъглите блестяха на слънцето. Цветята върху него сега бяха златни — огромен кръст от хризантеми, заедно с октомврийските цветове на полето около нас, под блясъка на следобедната светлина, бронзови, медни и лимоненожълти и зелено-бели, но над всичко, — този несравним златист цвят.
Денят също беше златен, денят не беше черен. Беше чудесен ден. В гората по стръмния склон буките пламтяха в оранжеви нюанси, кленовете се червенееха, а дъбовете, вече променили цвета си, все още се зеленееха.
Тисови дървета тъмнееха край портата на църковния двор като високи колони. Над тях един орех, оголял, простираше сложната, деликатна плетеница на клоните си. Това място, където не съм била преди, се намираше в тиха, заслонена гънка на по-широк, но безрадостен пейзаж, високите бърда, чукари и скали и откритото море бяха много далеч. Тук се намирахме при неясните очертания на гори, които се спускаха към невидима река.
Дори без да обръщам главата си и като внимавах да не зяпам наоколо, което би било неприлично, забелязвах толкова много неща, толкова различни дървета и се опитвах да ги разпознавам, тъй като точно за тези неща бях мислила и мечтала и запомнила с пълни подробности. Почти всеки ден през толкова дълги години те бяха тайните ми спомени, които свидно пазех в себе си, бяха неизмеримата ми утеха. Такива дървета, места, дни като този. Ясен, бряст, кестен, липа. Бодлива зеленика. Твърди, ниски храсти, покрити с кървавочервени зърна, като стафиди в кейк.
След това си помислих как изглежда орловата папрат сега, като разкошна златна плетеница, как краищата й се накъдрят, и като си я представих, усетих я да се отърква в краката ми, в копринените тела на кучетата като минаваме през нея и чувам в съзнанието си сухото й шумолене, звука от счупените клонки под краката.
Почти загубих съзнание от огромното душевно вълнение, загубих ориентация и се обърках като мислех за изминалата седмица, когато дойде съобщението, и най-вече за предишната нощ. Не знаех как да се справя с тези чувства, нито как да ги контролирам, бяха толкова странни, толкова отдавна не бях изпитвала подобно нещо. Така дълго се старахме да живеем спокойно, без емоции, ние, които преминахме през такива бури и бяхме жертва на толкова съкрушителни емоции, а след това захвърлени на оня спокоен, далечен бряг, — най-сетне така облекчени, така благодарни. След това, каквито и емоции да сме изпитвали, те бяха сигурни и постоянни и дълбоки като някаква подземна река, която тече през нас и на чиято сила можехме изцяло да разчитаме, която никога не променя скоростта си, никога не ни подхвърля насам-натам, никога не ни изневерява, и най-важното, нямаше контрол над нас.
Но сега вече не бях спокойна, нито силна. Сега се осланях на благоволението на тези нови чувства, на тази огромна вълна, която беше набрала скорост и сила до днешната сутрин и ме беше покорила, като изби дъха от тялото ми и разби съзнанието ми; чувствата, които изпитах, когато се върнах у дома, когато бях тук отново, сред тази английска природа, след години изгнание.
Сключих пръстите на ръцете си и усетих твърдите кости през тънките черни ръкавици.
На възвишението зад църквата оряха, като превръщаха земята в тъмнокафяви буци. Виждах как тракторът пори бавно браздите и човекът в него се обръща назад, а птици като облак се носят зад тромавата машина.
Беше октомври. Но слънцето грееше и топлеше лицата ни, а светлината беше толкова красива върху полето, че ми се искаше да се обърна към него, а не да си засенчвам очите, както бях свикнала да правя с онова друго, силно, ясно слънце, при което живеехме. Това беше слънце, което бих прегърнала, а не да се предпазвам от него, това беше светлината, за която копнеех, която ми липсваше и която толкова често си спомнях.