Накрая си легнахме, въпреки че не спахме и аз знаех, че ще бъде така. В два, три, четири часа чухме камбаната от камбанарията на площада да бие.
Преди повече от десет години бяхме избягали от Англия, това стана през нощта на пожара. Максим просто обърна колата и подкара далеч от пламъците на Мандърлей, от миналото и неговите призраци. Почти нищо не взехме със себе си, нямахме никакви планове, не дадохме никакви обяснения, въпреки че накрая изпратихме един адрес. Бях писала на Беатрис и получихме учтиво писмо и два екземпляра официални документи от Франк Кроулей и адвоката, а след това от банката в Лондон. Максим не ги прочете, едва ги погледна, надраска подписа си и ми ги подхвърли, като че ли и те горяха. Аз се справих с всичко останало и после настъпи нашата година на мир. Преди войната да ни накара да търсим друго място, и после друго, а след войната, най-после, дойдохме в тази страна и намерихме това селище при езерото и почувствахме отново облекчение.
Установихме се, подновихме нашия скъп, скучен живот, без събития, напълно затворени в себе си, като не се нуждаехме и не желаехме никой друг. И ако напоследък започнах да ставам неспокойна, отново да си спомням и да разбирам, че спомените са там, „облакът по-голям от човешка длан“, никога не говорех за това с него и бих си отрязала езика, преди да се случи.
Мисля, че не само бях твърде напрегната тази нощ, но се страхувах, че мога да сънувам кошмари, образи, които не можех да понасям и не можех да контролирам, неща, които исках да забравя завинаги. Но вместо това, когато изпаднах в полусън преди разсъмване, образите пред очите ми бяха напълно спокойни и приятни, за места, които бяхме посетили заедно и харесвахме, гледки от синьото Средиземно море, лагуната във Венеция с църквите, които се издигат и изплуват от перлената мъглица на ранната утрин. Така че когато се събудих, бях доста спокойна и отпочинала и лежах тихо до Максим в тъмнината, като ми се искаше и той да сподели моето настроение.
Още не бях разбрала какво друго имаше в съня ми, странната възбуда и радост, които трептяха в него. Срамувах се от това. Но сега ги приех спокойно.
Беатрис беше мъртва. Много ми беше мъчно. Нежно я обичах и мисля, че и тя ме обичаше. Знаех, че с време ще плача за нея и ще ми липсва и ще усещам голяма мъка. И че трябва да се изправя пред страданието на Максим не само поради загубата й, но и поради това, което трябваше да направим.
Трябваше да се върнем. И както лежах в хотелската стая в това чуждо градче при езерото, позволих си да усетя тайно, с чувство на вина нещо чудесно, въпреки че беше смесено със страх, защото не можех да си представя какво ще намерим, как ще ми се сторят нещата и преди всичко, как ще се чувства Максим и каква мъка ще му причини нашето завръщане.
На сутринта стана ясно, че мъката му беше много голяма, но той отново инстинктивно започна да се справя с нея по стария начин, като отказваше да мисли и да чувства, като скриваше всичко зад една маска, и се държеше като автомат, движеше се механично, — нещо, което беше усвоил отдавна. Той едва говореше, само за обикновени неща във връзка с подготовката, но стоеше при прозореца или на балкона като гледаше в градината, мълчалив, блед, далечен. Аз приготвих нещата, организирах пътуването ни, телефонирах, телеграфирах, купих билетите, видях какви са прехвърлянията, събрах багажа на двама ни, както обикновено и когато погледнах редицата дрехи в гардероба, изпитах старото чувство на непълноценност. Защото все още не бях умна жена, все още не подбирах прецизно дрехите си, въпреки че имах достатъчно време на разположение. От несръчно, лошо облечено момиче, станах скучно и неинтересно облечена омъжена жена и наистина като ги гледах сега, видях, че дрехите ми са на човек на средна възраст, с убити цветове и внезапно една мисъл премина през съзнанието ми, че никога не съм била млада, никога не съм била безгрижна и весела, камо ли суетна или оригинална. В началото беше едно съчетание на невежество и бедност, по-късно, без съветник, изпълнена със страх поради новия ми живот и положение и в сянката на Ребека, нечовешки красива и безупречно и екстравагантно облечена, аз избирах обикновени, безинтересни дрехи, като не се осмелявах да експериментирам. И Максим не искаше това, той се беше оженил за мен не въпреки, а именно заради моите лошо избрани некрасиви дрехи, те всички бяха част от невинната и несветска личност, каквато си бях.
И тъй, извадих простите кремави блузи, практичните, бежови, сиви и тъмни поли, тъмните жилетки и удобните обувки, като внимателно ги наредих и не бях в състояние да преценя дали в Англия е топло или студено и се страхувах да попитам Максим, защото знаех, че няма да ме разбере. Но всичко направих бързо, а останалите дрехи заключих в гардеробите и чекмеджетата. Разбира се, щяхме да се върнем, въпреки че не знаех кога. Слязох долу, за да съобщя на управителя на хотела, че запазваме стаята. Той искаше да платим депозит и в объркването и желанието си по-скоро да приключа с този въпрос, бях почти се съгласила като мислех, че такава е практиката и е справедливо. Но когато Максим чу, внезапно се оживи като куче, което е било заспало и се събужда ядосано и се озъби на човека по стария си заповеднически маниер, като му заяви, че нямаме намерение да платим повече отколкото обикновено, че трябвала приеме думата ни, че ще се върнем.