Някой се раздвижи, калейдоскопът се разтърси и светлите парчета образуваха различни фигури. Слънцето блесна в един прозорец и стъклото пламна в ярко меденочервено.
Банти стоеше на няколко крачки от мен, така че чух ясно гласа й.
— Боже, Господи! Старата лейди Бедоу пристига. Това беше хитро от моя страна. Тя почти никога не отива никъде сега, но обича да е в течение на нещата. Наистина можете да сметнете, че това парти е успешно!
Разбрах в следващия миг, преди да погледна към тях, както вървяха бавно под арката и влязоха в градината, въпреки че името и адресът й ми бяха непознати, когато ги преписвах от списъка на Бенти, но почти всички ми бяха непознати.
Разбрах за един миг, появата й беше шок за мен, но не се страхувах вече и все пак видът на високата черна фигура, която бавно се приближаваше, ме караше да изтръпвам както преди, имах същото неприятно усещане на безпомощност, което никога нямаше да ме напусне. Но също така бях сигурна, че каквото й бях казала в нейната гостна онзи следобед, беше вярно. Виждах я такава, каквато беше, една особена, стара, тъжна, безумна жена, загубила усет за действителността и без никаква власт над мен.
Но Максим не знаеше това. Максим не знаеше, че бях я видяла, важно беше как нейното присъствие ще му се отрази, какво ще си помисли и какво ще почувства, — това беше единствената ми грижа и тя ме завладя напълно.
Виждах тъмната й сянка да пада върху осветената от слънцето трева. Максим идваше от обратната страна. Не смеех да погледна лицето му, знаех как ще изглежда, — опъната маска със свити устни, учтив, под пълен контрол, нищо не издава. Един или двама души се оглеждаха към нея с тази много възрастна дама, която се държеше за ръката й, изглежда, че се образува някакъв празен кръг на мълчание, тишина и студ наоколо.
Изтичах да поднеса стол, да почистя масата.
— Добър ден, господин де Уинтър. Дойдох с лейди Бедоу, много й се искаше да се запознае с Вас. Познава тази къща много отдавна. Може би трябва да говорите по-силно, тя не чува много добре.
Тя се огледа наоколо и усетих очите й върху лицето ми, втренчени и бляскащи от дълбоките очни кухини на черепа й. Прочетох весела искрица в тях.
— Добър ден, мадам. Колко приятна и красива е градината, въпреки че много цветя са увехнали от последното ми посещение тук.
Усетих как Максим се напрегна, но не ме погледна.
Беше взел възрастната дама под ръка и й помагаше да седне, като й говореше учтиво нещо, а госпожа Данвърс остана права като черна врана, с ръце, кръстосани отпред. Изтичах до кухнята, за да взема топла вода, пресен чай, хвърлих нещо за ядене в една чиния, ръцете ми трепереха толкова, че я изпуснах и трябваше да я напълня отново. От нищо не се страхувах, освен от реакцията на Максим.
— Добре ли Ви е, госпожо де Уинтър? Толкова сте бледа, нещо случило ли се е? — Дора се беше навела и весело чистеше пода.
— Благодаря, съжалявам, Дора, съжалявам, просто, няма нищо…
— Голяма чест е за Вас, щом тази лейди Бедоу е дошла.
— Да, да, така ми казват.
— Никога не излиза, от години не е излизала. Ето, изчистих го. Позволете ми. Ще се изгорите с врялата вода. Седнете за минутка, преуморила сте се, това е, толкова работа по подготовката и след това възбудата и слънцето. Позволете да Ви сипя една чаша чай, а Вие просто си починете тук за малко. Всичко върви както трябва, няма да им липсвате.
Седнах, както ми каза, благодарна за приятелското й внимание и я оставих да бърбори, като ми подаде чая и пренареди нова храна в чиниите и след малко отпуснах глава на ръцете си да отдъхна. Тя беше права. Бях уморена, но усещането за умора и слабост в краката и странната лекота в главата нямаха нищо общо с някаква истинска умора, те дойдоха заедно със страха, шока и лошото предчувствие. Чудех се какво ли прави Максим, какво ли говори, най-вече какво ли мисли. Нищо друго нямаше значение.
— Изпийте това, докато е топло, мисля, че не сте хапнали нищо, нали? Занимавахте се с всички други. Е, така е винаги на парти. Вземете тези сандвичи с яйца, направих ги току-що.
— Благодаря, Дора. Чудесно се чувствам. Само внезапно малко уморена, както казвате.
Погледнах белия хляб с влажно яйце да се подава отстрани, внезапно ми стана много лошо и щях да стана и отида горе, но чух Максим да говори на вратата.
— По-добре е да излезеш, нали? — каза той с леден глас.
Не смеех да го погледна. Представях си лицето му, виждала го бях преди, последния път, когато имахме парти и тя го беше развалила по друг начин, но точно така съзнателно и напълно. Сега нямаше радост в деня, никакво удоволствие, всичко беше счупено и парчетата се търкаляха наоколо. Трябваше да го преживеем, това беше всичко. Няма да е за дълго. Те ще си отидат, тя ще си отиде. След това аз ще остана сама с него, след това аз ще трябва да давам обяснения. Какво да кажа? Какво имаше да му казвам?