Дора ме наблюдаваше, забелязах смущение и тревога в лицето й. Никога не беше чувала Максим да ми говори така, не беше виждала нищо, освен обич и добри отношения помежду ни. Опитах се да се усмихна, за да я успокоя. Казах:
— Ще питам Максим кога трябва да сервираме напитките, сигурно много хора ще останат, всички изглежда се веселят.
И така беше. Видях го като излязох, отново навън.
Слънцето беше се наклонило още малко, късният следобед преминаваше във вечер, усещаше се във въздуха.
Играта на тенис привърши и само двама души играеха на крикет. Всички останали седяха по масите или на шезлонгите, като разговаряха тихо, или се разхождаха, някои отиваха към градината при кухнята и ореховата пътека. Изглеждаха така спокойни, помислих си, като че ли беше хотел и бяха заплатили, за да останат тук, мястото им принадлежеше. Това ме подразни ужасно, но нищо не можех да направя.
Отидох при Максим край една група от хора. Той говорене учтиво за нещо във връзка с фермите, с възвръщането на земите в добра форма. Нищо нямаше да разберат от лицето и гласа му, беше толкова приятен, толкова естествен. Познавах лица, но не ги свързвах с имена, усмихвах се на всички наоколо. Бях домакинята, всички ме виждаха, трябваше да се държа прилично и това малко ми помогна.
— Мислех дали трябва да сервираме питиетата. Дора и Гуен разтребват нещата за чая.
— Ще се погрижа за това. Всички ще получите по нещо, разбира се.
Той се усмихваше, както и аз, и всички отвръщаха с усмивка, виждах устните им да се движат, чувах приятни възгласи на одобрение. Искаше ми се и не ми се искаше да си отидат. Исках да докосна Максим за сигурност, да му кажа нещо, което да обясни всичко. Да бъда сама с него в градината и не исках. Исках никога да не се беше случвало.
— Сигурно се гордеете с всичко това — чух я да казва с най-сладък тих глас. Безшумно беше дошла през тревата и стоеше много близо до нас, подушвах слабата миризма на мухъл от дрехите й. Тя стоеше неподвижно, очите й втренчени в нас, ръцете й, костеливи и бели върху черната рокля. Защо винаги черно, исках да й изкрещя, защо?
— С време ще стане такъв чудесен дом за вас.
Тя леко се извърна. Хората наоколо, около десетина бяха като омагьосани от нея, а също така и учудени.
Никой не намери какво да каже, само чакаха, мълчаливи, учтиви и слушаха.
— Разбира се, нищо не може да замести Мандърлей. Господин и госпожа де Уинтъридват от една фантастична къща, има доста години вече, имах привилегията да бъда там тогава. Сигурна съм, че сте чували.
— Госпожо Данвърс…
— И за трагедията там. Всички са чували за това, нали?
— Да, сега като споменахте името Мандърлей. Мандърлей струва ми се, че си спомням нещо… — Един дебел мъж с жълта белота на сините си очи. Искаше ми се да го удуша.
— Да, беше известна… в онази част на света, струва ми се, че господин и госпожа де Уинтърще се съгласят с мене.
Тя се обърна леко, за да погледне Максим, видях лицата и на двамата в профил, кожата много опъната върху костите, очите им пълни с ненавист. Усещах се омекнала и слаба, като нещо безпомощно и аморфно, попаднало между скали. Можех и да не съм там, те не ме виждаха, нито ме забелязваха, сега нямах никакво значение.
— При тези обстоятелства смятам, че имате голям късмет, че сте намерили щастието си тук. Дано продължи.
Настъпи странно мълчание. Никой не се помръдна.
Погледнах лицето на една жена в червена рокля и видях как очите й избягват да гледат госпожа Данвърс, разбрах, че се чувства неудобно, но не знаеше защо.
Максим като че ли се превърна в камък. Аз бях между тях, като знаех със сигурност сега, че по някакъв начин тя ще успее да направи каквото е възнамерявала и каквото смяташе, че Ребека възнамерява. Тя щеше да ни унищожи.
Сега знам, че моментът, когато трябваше да намеря сили и кураж, за да й се противопоставя за последен път, беше тогава в градината, онзи късен следобед. Но изпуснах момента, не й се противопоставих, не й казах, че няма власт над нас, че не може да ни засегне, че сме недосегаеми, а тя е ненормална, безумна, отмъстителна стара жена. Оставих този момент да се изплъзне и не го използвах. Нямаше вече да се върне.
Странно е, че краят на партито не беше съсипан, моят спомен не е тъжен. Някои гости си отидоха рано, лейди Бедоу и госпожа Данвърс не останаха за напитките. Наблюдавах черната кола да си тръгва по пътеката и през вратата и тогава като че ли въздухът се освежи след силна буря. Върнах се отново в градината и ми се искаше да се смея, да танцувам по тревата и да прегръщам всички, които бяха останали. Усмихвах се на хората, изглеждаха стари, мили, добри приятели. Не потърсих Максим.