По някакъв начин се справих с нещата в кухнята, говорих с тях с учудващо нормален глас. Привършваха почистването, в градината Нед прибираше масите, Дора и Гуен миеха чашите. Дора ме погледна веднъж или два пъти. Бяха потиснати, не пееха и не правеха шегички, както им беше обичаят. Сигурно личеше по лицето ми.
— Остави, Дора, ще привършиш утре сутринта.
— Ще оправя, ако не възразявате, госпожо де Уинтър. Обичам да е подредено.
— Добре.
— Оставила съм малко супа и студено месо и картофи във фурната и плодове. Нед иска да прибере всички столове, казват, че времето ще се развали тази нощ.
— Да. Някой ми каза.
— Влезте и седнете, изтощена сте, виждам.
Не, мислех си. О, не. Не е това. Партито беше щастие, партито не ме е изморило. Приятно ми беше на партито.
— Благодаря, Дора. Толкова много ми помогна, всички бяхте чудесни.
Като казвах това, почти плачех.
След това чух повишени гласове. Тези на Максим и на Фейвъл. Дора ме погледна.
— Благодаря, Дора, — казах. — Трябва да отида и да видя дали Максим няма нужда от мен.
— Лека нощ тогава, госпожо де Уинтър, ще си тръгнем, когато привършим, и ще бъда тук рано утре сутринта.
Затворих вратата на кухнята и тази на хола към коридора. Не исках да чуят.
Стояха в гостната. Прозорците бяха широко отворени към градината и аз отидох да ги затворя. Появил се беше вятър и духаше завесите навътре.
Максим беше дал на Фейвъл една чаша уиски, но сам той нищо не пиеше.
— Максим…
— Тя ще ти каже. Попитай я, няма да те лъже. Не си лъжкиня, нали?
Фейвъл ми се ухили. Изглеждаше по-зле, откакто го бях видяла в хотела, яката му беше протъркана и мръсна, косата му мазна, залепнала на главата му.
Ръката с чашата уиски леко трепереше.
— Разказвах на Макс за приятната среща на чай в Лондон.
Максим не ме погледна.
— Защо сте дошли тук? — попитах. — Знаете, че няма какво да Ви кажем, няма никаква нужда да се срещаме. Чух как Максим Ви каза да си отидете. Моля, изпийте си уискито и направете, каквото Ви каза, моля.
— Каза ми да се махам последния път. Спомням си това. Сигурно и Вие си спомняте.
Не отговорих. Нито един от нас, стояхме срещу Фейвъл, но не бяхме заедно, между нас стояха континенти. Мисля, че Фейвъл усети това.
— Дойдох с тези. — Видях, че държи един претъпкан плик в другата си ръка. Той го размаха нахално пред лицето ми. — Доказателства.
— Какво, за Бога говорите? Какви доказателства? За какво?
— Не му давай възможност, — каза рязко Максим. — Не го питай. Точно това иска той. Той е пиян и не е на себе си.
Фейвъл се засмя, като отваряше широко устата си и счупените му гнили зъби и пожълтелият му грапав език се показваха. Това беше най-неприятният смях, който някога бях чувала, ако слушах, и сега го чувам.
— Дани ми каза за партито. По случай новата къща, да се срещнете със съседите. Дяволска повреда на колата. Нито следа от старата Мандърлей тук, малко сте паднали надолу в обществото, нали? Но достатъчно хубава, достатъчно хубава. Сега не бихте могли да поддържате такъв проклет палат. При всички случаи нужна е Ребека за това, но тя не е тук, нали, нито там, всички знаем къде е.
Той размаха плика отново.
— Не съм си губил времето. Нито Дани, въпреки че е малко побъркана, — той завъртя показалеца на слепоочието си и отново се засмя. — Бих казал, не е на себе си. Не мога да я обвинявам, нали? Това беше смисълът на живота й — Ребека. Никога не е обичала никого така или нещо в живота си, освен Мандърлей, и то заради нея, това беше единствената причина. Това няма нищо общо с теб Макс. Тя знаеше истината. Ние всички я знаем. Мнозина от нас я знаят. О, разбира се, така беше и ти знаеш, че знаем. Но налагаше ми се да копая, да ровя и задавам въпроси и да получа доказателства много, много търпеливо през последните години. Войната ми попречи. Но знаех, че ще успея и успях и ето ме тук.
— Максим…
— Той блъфира и лъже, пиян е и луд, — Максим каза това много тихо и спокойно. — Правил го е и преди. Спомняш си много добре.
— Ти си я убил.
— Когато изпие напитката си, ще си отиде.
— Ти си я застрелял и дявол да ме вземе, ако не те видя да увиснеш на въжето за това. Имам доказателства.
Той отново размаха илика.
— Не знаеш какво има тук.
— Максим, вземи му го, не знаеш какво може да има там, ти…
— Нямам никакво намерение да докосвам плика, нито него.
— Дълго и трудно работихме по това, Дани и аз. Тя е на моя страна.
— Съмнявам се.
— Искам още от това.
Максим направи две крачки и протегна ръка. Фейвъл му подаде чашата си, като се хилеше пак. Чудех се дали Максим ще го удари, както направи последния път, спомних си ужасния звук на юмрука му по челюстта на Джак Фейвъл, но той просто остави чашата на подноса и се върна.