— Махай се, Фейвъл. Махни се веднага и не смей да се върнеш. Ако не си тръгнеш, ще извикам полицията и те без съмнение ще те арестуват, защото си пиян и караш кола. Съветвам те да спреш някъде за няколко часа и да преспиш, за да не убиеш някого.
Последва минута, когато всичко остана като на снимка. Не се чуваше нищо, освен слабото подрънкване на прозорците в усилващия се вятър.
Помислих, че Фейвъл ще се смее или ще удари Максим или ще извади някаква хартия от плика, която казва истината, или като гледах неспокойните му безумни, кървясали очи да се обръщат към мен, ще се втурне към мен. Не разбирах, повръщаше ми се и ми беше лошо, но не припаднах, никога не избягвах трудностите по този начин.
Снимката остана и ние бяхме замръзнали на нея.
След това, без да каже дума, като че ли нещо се пречупи в него, Фейвъл се полюшна, обърна се и излезе от гостната. Очаквах заплахи, подигравки, бълнувания за доказателства, но нямаше такива.
Схванах, че той разбира, дори в това положение на обърканост беше сигурен, че е извършил злото, за което беше дошъл тук, беше причинил пакостта, беше нанесъл последния удар на колата, която се търкаляше вече надолу. Той и госпожа Данвърс бяха заедно, въпреки че само Фейвъл беше тук сега. Те го бяха планирали, беше започнало много отдавна. Това беше само краят, съвсем лесен.
Ние изграждаме сами съдбата си.
Никой нищо повече не каза. Максим отиде към вратата. Аз останах. Чаках в гостната. Нямаше какво да правя.
Моторът забръмча. Застърга. Спря. Отново забръмча и след това заскърцаха колелата по чакъла, увеличи скоростта. Надявах се да направи, както Максим му каза и да спре някъде и да заспи. Нямаше значение какво ще се случи с него, но не бива да направи зло на някой друг. На някой невинен. Достатъчно навреди на нас.
Седнах на един стол до празната камина. Треперех, в стаята беше студено. Пердетата леко се полюшваха от вятъра, който проникваше през пролуките на вратата.
Помислих си — краят на лятото.
Трябваше да има огън. Можех да донеса хартия и клечки, имаше и няколко сухи дървета в бараката, но бях много изморена. Така продължавах да седя, облегната на коленете си, като се взирах в черната дупка на камината.
Бях уплашена, помня това и разбрах, че дълго време съм била уплашена. Бях изтощена от това, изтощена от всичко. Струваше ми се, че много отдавна не бях си почивала без тревога, без да ме преследват шепнещи гласове и сенки.
И после Максим се върна. Чух вратата леко да се затваря. Помислих си, че ще ме убие и това ще бъде най-доброто, което заслужавам, може би това е изходът.
Погледнах то, беше много тих и изразът на лицето му безкрайно уморен, безкрайно нежен, безкрайно тъжен. В този момент го обичах както никога не бях го обичала, — нито в ранните младежки дни, когато любовта ме караше да спра да дишам, нито в отчаянието си през последните, най-лоши дни в Мандърлей, когато се вкопчихме един друг в ужас и облекчение. Тази обич беше цялостна сама по себе си, завършена, без компромиси, не беше чувство, а просто начин на съществуване.
Обичта ми беше абсолютна, трансцендентна, без зависимост, нито нужда.
Но не казах нищо, нито пък направих някакъв жест към него, само го гледах и обичах и после отвърнах погледа си.
Той каза:
— Кога започнаха тези?
— Тези?
— Тайните.
Търсех подходящи думи и не можах.
— Тези?
Видях, че извади нещо от джоба си и го държеше пред мен.
— Да, така ми се струва. Не съм сигурна. Да.
Картичката беше бледа, но изглеждаше, че гори в ръката му.
— От къде се появи?
— Беше на един венец. Тя го беше изпратила. Не каза това, но аз зная. Бяха красиви, чудесни бели цветя на фона на тъмнозелени листа, беше на пътеката до гроба на Беатрис, когато отидох там рано сутринта.
— Откъде знаеш?
— Не знаех. Исках… исках да отида там сама и го намерих. Тя е имала намерение аз да го намеря или ти. Който и да е от нас.
— Защо не ми каза?
— Не исках да те засегнат. Максим, трябва да ми повярваш.
— Да го криеш, тайни… те много повече ме засягат и болят, когато ги откривам.
— Можеше да не ги откриеш. Не исках да ги откриеш. — Ти си я изпуснала в гардероба, — каза той.
Отиде до подноса и си сипа малко уиски, като ми предложи шишето, но аз поклатих отрицателно глава.
— През всичкото време, — каза тихо той, — през всичките тези месеци.
— Да, съжалявам.
— Мислех, че е мъртва.
— Да.
— А после?
— Не си спомням.
— Фейвъл?
— Сигурно. Да.
— Вярно ли е, че си се срещнала с него в Лондон?
— Случайно, Максим, не мислиш, че съм си уредила среща с него, нали?