— Не знам. Може би се е опитал да изтръгне нещо от тебе. Пари… това е в неговия стил.
— Така направи. Но това стана после.
— Чудех се, виждаш ли. Никога не отиваш в Лондон. Мразиш Лондон.
— Да.
— Къде бяхте?
— Отидох за чай… в един хотел. Беше горещо. Той беше… мисля луд.
— Да.
— Той беше в телефонна кабина с един куфар. — Мисля, че не звънеше на никого, крещеше по телефона, но струваше ми се, че нямаше никой на другия край. Аз минах покрай кабината и той ме видя и тръгна след мен. Трябваше да телефонирам в един магазин, бях забравила един пакет и сигурно ме е чул, когато давах адреса си.
— Но ти никога не отиваш в Лондон. Защо, за Бога, изведнъж реши да отидеш там? Това не беше обичайно за теб.
— Отидох да видя един лекар, — казах мъчително. И чух думите и какво могат да означават за него, какво ще му напомнят и не можех да го гледам, само казах, — Не, няма нищо лошо. Никога не е имало…
— Какъв лекар?
— Така много ми се искаше да имам дете. Когато дойдохме тук, само това исках… трябваше да разбера…
— И разбра ли? — едва чух.
— Да, о, да… той каза… че можем… не вижда никакви причини, защо да не можем.
— И ти не можа да ми кажеш дори това?
— Не… да… Максим, щях да ти кажа, разбира се, щом като се върна вкъщи. Мислех си какво ще ти кажа, но после, срещнах Фейвъл.
— И?
— И не можах. Като че ли… всичко се развали и… не можех да говоря с теб.
— Кога е била тя тук?
— След това. Преди няколко седмици.
— Няколко седмици.
— Извинявай, не исках да се тревожиш за това, което биха могли да направят.
— Какво могат да направят? Тя е луда, и двамата са луди. Обхванати от обсесия, безумни, завистливи. Двама жалки безумци. Какво лошо биха могли да ни направят? Нито един от тях?
— Има работи, които не мога да ти кажа.
— Други тайни.
— Не, няма да те нараня.
— Ти ме нараняваш.
— Тя е лоша, тя те мрази, нас, иска да ни стори зло. И на двамата. Объркано е, криво е и безумно, да… но ще го направи. Те се използват един друг… той иска… не знам… пари… вероятно или отмъщение, някакво друго отмъщение.
— Справедливост — каза Максим.
Погледнах го разтревожена. Говореше така спокойно.
— Какво искаш да кажеш? — чух гласа си, но не беше моят. Вгледах се в него.
— Мислех, че единственото сигурно нещо, — каза Максим, — при всичко станало и през всичките тези години оттогава, единственото сигурно нещо беше, че бяхме заедно и че нямахме тайни, нищо, освен любов и доверие между нас. Никакви измами, никакви тревоги, нито страх, така беше за мен. Живеех с мисълта, че съм виновен за убийство и бях оправдан, но ти знаеше това.
— Нямаше значение, това никога не е имало значение.
— Така ли?
Не можех да говоря. Сега му дължах истината, мислех си, че напоследък е имал толкова малко истина.
Спомних си как ми шепнеше гласът. Този човек е убиец, този човек застреля жена си. Той уби Ребека. Погледнах ръцете му сега и ги обичах.
— Всичко е моя грешка, — казах, — защото исках да се върнем. Пази се да не искаш нещо извънредно много, защото може да го получиш.
— Да.
— Но сега всичко е наред. — Станах и отидох при него. — Фейвъл си е отишъл, тя си отиде, не могат да ни направят зло. Ти сам го каза. Максим, всичко е наред. Това няма значение. Не могат да ни направят зло.
— Те го направиха.
— Няма значение.
— Има ли нещо друго?
— Друго?
— Някои други тайни?
Помислих си за изрезките от вестници и снимката в кафявите пликове горе в папката ми.
— Не, — казах. — Не, няма други тайни.
Той ме погледна в лицето.
— Защо? — попита тогава той. — Защо? За Бога, защо?
Не можех да отговоря.
— Не трябваше да се връщаме. Права си, разбира се, както и не трябваше да отиваме пак в Мандърлей. И все пак знаех, че ще го направим, трябваше. Няма никакъв смисъл да бягаме. Те искат… справедливост.
— Отмъщение, зло, безсмислено, жестоко отмъщение. Те са луди.
— Да, но все пак ще бъде справедливост.
— Ще бъде?
— Ако не кажа нищо, ако не направя нищо, ако се опитаме да останем тук, ще бъде все така винаги. Може никога да не си отидем… но ти няма да ми имаш доверие. Ще продължаваш да се страхуваш от тях и от мен.
— Не се страхувам от теб.
— Не?
Извърнах погледа си.
— Благодаря ти за това, — каза Максим.
— Обичам те, — казах. — Обичам те. Обичам те.
— Да.
— Максим, всичко ще бъде наред, моля ти се, моля те. — Хванах ръцете му и ги задържах, вдигнах ги към лицето си. Видях, че ме гледа така нежно, със скръб и съжаление и обич.
— Моля те. Те не могат да победят, не могат… не трябва да допуснеш да победят.