Той отново говореше много тихо, изключително грижовно и внимателно.
— Максим, искам да ти кажа нещо. Има неща, които не съм казвала, а трябва да ти ги кажа.
— По-добре да не ги казваш, как мислиш?
— Защо? За да създам недоразумения ли? Какъв смисъл има?
— Няма никакви недоразумения помежду ни. Никакви.
— Да. Не си ме разбрал. Максим, имаме всичко тук, всичко е вече зад нас.
— Наистина ли?
— Да, да. Права бях, че дойдохме. Ти го знаеш. Нищо не може да промени това. Не ми казваш, че се страхуваш, нали? От какво? Аз не се страхувам.
— Не, — каза той. — Не, не се страхуваш, нали? Сега не. Виждам.
— И не греша. Не искам да си мисля, че нашето завръщане е глупост. Наблюдавах те. Познавам те. Това беше най-добре за теб, това, което исках.
— Да. Може би си права.
Беше изморен и стреснат и разстроен.
— Говори, няма от какво да се боиш, няма какво да криеш.
— Не, имам. Знаеш, че имам. Какво могат да направят те?
— Не зная, но ще го направят. И аз не бих могъл да живея с това, нито под тази сянка, повече не мога.
— А аз?
— Ти? — Той за миг изглеждаше, че е далеч, след това се приближи до мен и нежно ме погали по лицето.
— Мисля за теб, — каза той, — повярвайповярвай ми. През всичкото време.
— Не, не мислиш, не може да мислиш.
Но той не отговори, само мина край мен и излезе от стаята. Аз излязох след него.
— Максим, ела горе и си легни. Ще говорим за това утре, ако е необходимо.
Не изглеждаше, че бърза, но въпреки това вървеше бързо през хола, като си взе палтото и ключовете за колата.
— Къде отиваш?
Но той не отговори. Изтичах и застанах между него и вратата. Той спря и ме целуна, сякаш ме оставяше за час, а аз силно стиснах ръката му, но той беше по-силен от мен и не му беше трудно да се измъкне.
Когато отвори вратата, вятърът се втурна в хола като лудо, виещо същество и не можех да чуя какво казва Максим, ако изобщо каза нещо. Чудех се дали смята да отиде при Франк или в Лондон, просто не знаех какво да мисля. Вятърът отвяваше каквито и да било разумни мисли от главата ми, искаше ми се да затръшна вратата и да се оттегля, да се предпазя от него.
— Максим, Максим, върни се, чакай… където и да отиваш, не отивай сега. Моля те, чакай.
Но той вървеше много бързо по пътеката срещу набезите на вятъра, беше тъмно като в рог и не можех да го видя. Опитах се да го последвам, но вятърът брулеше косите и дрехите ми и си нараних краката по камъчетата на пътеката. Фаровете на колата светнаха и тогава наистина започнах да тичам, като не обръщах внимание на бурята и застанах почти на пътя на колата, но той леко зави край мен, видях лицето му, строго и бяло.
Гледаше напред, нарочно не ме гледаше и замина, загуби се от погледа ми нагоре по ската във вилнеещия вятър, дъжд и тъмнина.
Когато се върнах вкъщи, тъй като нямаше какво друго да правя, веднага отидох при телефона, въпреки че знаех, че е по средата на нощта, нямаше нищо, че ще ги събудя. Дори не се замислих. Знаех, че нито за момент няма да си помисли да отиде в Шотландия, но някак си ми се струваше, че ще се обади на Франк, по някакъв начин ще отиде там.
Нямаше звук. Линиите бяха пострадали от бурята, телефонът беше замрял.
След това нищо не можех да направя, само седях сама в страх, като се вслушвах в рева на бурята и трясъка на изтръгнатите дървета. Беше ужасяващо и не исках да си мисля какво значи да караш кола в такъв вятър.
Молех се отчаяно, като обещавах най-различни неща.
Накрая отидох и си легнах и слушах вятъра и се молех Максим да остане жив, като го исках с цялата си новооткрита самоувереност и сила.
Най-после сигурно съм заспала неспокоен сън, разкъсван от сънища и ужас и шумовете навън.
Събудих се през неестествено тиха сутрин. Светлината в стаята беше страшно бледа. Отидох при прозореца и като погледнах навън, видях един чисто измит свят, ясен, но пълен с разрушения. Градината лежеше потрошена. Скатовете бяха осеяни с клони и почти цели дървета, където бурята ги беше хвърлила, а над затревената площ имаше пролуки светлина и небе, каквито нямаше преди.
Слязох долу. Максим не беше се върнал. От прозореца се виждаше, че колата не беше в гаража. Опитах се отново да телефонирам, но телефонът все още не работеше и понеже нямаше какво друго да правя, бързо се облякох и излязох със страх, за да огледам какви пакости беше нанесла бурята, а и от страх за Максим, и всичко от предишната нощ остана там, в очакване и можех да го задържа и да не мисля за това, просто поради поразиите, направени от вятъра. Проправях си път през разни изкоренени, повалени, изпочупени дървета и растения, без да ги докосвам, само гледах. Не плачех. Сълзите бяха бледи, незначителни, слаб отговор на тази гледка.