Робърт. Отбелязах името му някъде в съзнанието си. Да го запомня.
Нямаше нищо друго, нито закуски, нито събиране.
Тя не дойде. Нито Джак Фейвъл. Знаех, че няма да дойдат, нямаше нужда, бяха получили, каквото искаха.
Отмъщение, бих казала, но Максим го нарече справедливост.
Беше останало само още едно нещо и трябваше сама да го направя. Франк, милият Франк беше страшно разтревожен, щеше да дойде, смяташе, че трябва да присъства заради мен и заради себе си. Но аз държах на своето и той не настоя, само прояви разбиране.
Наета кола ме закара там. Носех дървената кутия с името му, надписано на нея, и след това ме заведоха до пристанището, където чакаше една лодка. Видях, че принадлежи на сина на Таб, въпреки че не исках никой познат да се намесва. Фактически не го познавах, в известен смисъл това беше правилно и ми стана приятно да го видя.
Беше все още влажно и сиво и мъгливо, усетих капки по лицето си, като бях в лодката и прекосявахме широкия залив към малкото заливче. Морето не беше бурно. Той не караше бързо, защото смяташе, че така е редно, моторът беше приглушен и така като че ли мина много време. Нищо не си казахме, докато внезапно видях дърветата над брега, гъстата растителност се виеше като джунгла и по-нататък, навътре, напълно скрито, каквото беше останало от Мандърлей.
— Тук, — казах, — спри тук.
Угаси мотора на лодката и настана пълна тишина, чуваха се само чайките. Видях заливчето отпред и брега, но не исках да отида по-близо. Минах към края на лодката и почаках един миг, а след това отворих малката кутия и леко я обърнах, като изсипах ситния белезникав прах. Пепелта се вдигна и понесе далеч от мен, към Мандърлей заедно със соления вятър от морето.