Жалко, че тогава не плаках. Трябваше да плача и не поради липса на чувства очите ми останаха сухи. Вместо това мислех колко прекрасен е този ден и колко щастлива би била тя да язди някъде на своя кон на лов или да разхожда кучетата, — тя почти не оставаше вкъщи през деня, и отново си помислих колко лошо и нечестно беше. Беатрис трябваше да падне от кон на стари години, да ходи на лов до последната си минута весела и безгрижна в ден като днешния, а не слаба и унижена след мозъчен удар, без да е навършила дори шестдесет години. Или може би трябваше да бъде Джайлс, дебелият Джайлс с нездрав вид, смачкан сега, кръглото му лице в бръчки и мокро, с огромна бяла кърпа притисната към устата му, и Роджър. Бързо го погледнах как стои до баща си и ми мина ужасната мисъл, че смъртта сигурно би трябвало да бъде предпочетена пред обезобразяването му, но знаех, че това се отнася до нас, за да си спестим неприятността да го гледаме, а не до него.
Настъпи тишина. Стояхме около гроба, като гледахме бледия дъбов ковчег и тъмните бучки пръст. Бяха махнали златните цветя и ги бяха оставили на тревата и тогава видях колко много цветя има около гроба, натрупани до пътеката, венци и кръстове и възглавнички — златни и бели и бронзови и лилави, наредени като скъпоценни камъни на зелен фон, и когато се обърнах, видях колко много хора имаше, стояха малко назад с уважение и да ни дадат възможност да минем, вероятно петдесет или шестдесет души. Колко много приятели имаше Беатрис, колко много хора са я обичали, колко много хора са я познавали и уважавали.
Сега, като тръгнахме малко несигурни към колите, — представлението беше свършило, — Максим стисна силно ръката ми. Хората ни гледаха и се опитваха да не ни гледат, мислеха, чудеха се, усещах очите им, въпреки че моите бяха сведени надолу, мислех си как ще преживеем всичко това, или как ще разговаряме с тях после у дома, дали Максим ще бъде в състояние да се справи.
Но докато мислите ми се въртяха хаотично, в един момент, когато бяхме заобиколени от хора, аз се спънах като преминавах от тревата към покритата с дребен чакъл пътека. Усетих една ръка да ме хваща от другата страна, далеч от Максим, така че не паднах, но веднага погледнах в разтревоженото, скромно, чудесно познато лице на Франк Кроулей.
Дълго след това си спомнях неговото присъствие и как то промени всичко за нас, промени останалата част от деня и ако успяхме да се справим, как получихме сигурност, помощ и сила, и премисляйки всичко отново, разбирахме колко много винаги ни е помагал, колко много му дължахме. Той беше агент на Максим, трудолюбив, привързан, експедитивен и негов най-верен приятел. Той страдаше с него, — почти същата жертва на Ребека, както и Максим. Той знаеше истината за нещата и не каза нищо.
Но за мен беше повече, една скала, когато ми се струваше, че всичко около мен се върти, че е бурно море, в което щях да се удавя. Той беше през първия ми ден на млада съпруга в Мандърлей — чувствителен, ненатрапчив, предусещаше тревогите ми, изглаждаше пътя ми облекчен от това, че бях такава каквато бях, млада, несръчна, неопитна, нервна, некрасива и през всичко това виждаше истинската ми същност. Сигурно никога няма да узная точно колко много дължа на Франк Кроулей — по колко хиляди малки и важни неща ми е помагал, но често съм си мислила за него през тези години в чужбина с обич и съм му благодарила също, когато съм била на колене в дъното на някоя чуждестранна църква. Мислех си, че сигурно познавам само двама души, които са напълно и безспорно добри — Франк и Беатрис. Днес те и двамата бяха тук. Само че Франк беше жив и малко променен, а Беатрис — мъртва, и миналото нахлу в съзнанието ми като река, която залива голата, суха земя на настоящето.
Когато погребението свърши и ние стояхме на пътеката извън гробището, официално и сдържано се ръкувахме с толкова много хора, повечето от които непознати, и когато най-сетне тръгнахме след Джайлс и Роджър към черните коли, които ни чакаха, знаех, че Максим би избягал, ако беше възможно, без да има нужда той да ми го каже. Той просто можеше да се качи в една от колите и да заповяда да ни откарат, без да се сбогуваме дори, щяхме бързо да стигнем до влаковете и кораба и отново до нашето заточение. Бяхме дошли и изпълнили задължението си. Беатрис беше мъртва и прилично погребана. Нямаше нищо, което да ни задържа тук.
Но, разбира се, бяхме длъжни да останем и не се спомена за някакво друго решение.
— Приятно беше, че видяхме Франк — казах.
Погребалната кола излизаше от входа на гробището и зави в една пътека.
— Същият си е, само косата му е побеляла. Но, разбира се, той е остарял.