— Да.
— Всички сме остарели. Сигурно изглеждаме доста променени. Искам да кажа, остарели.
— Да.
— Минали са повече от десет години.
Защо го казах? Защо говорех така, като знаех, че това ще ни върне към миналото? То беше в сянка, непризнато, независимо че лежеше между нас. Защо го измъкнах на силна светлина, нима за да можем да го погледнем?
Максим се обърна към мен, очите му горяха.
— За Бога, какво ти става, мислиш ли, че не знам колко години са минали? Мислиш ли, че има нещо друго в съзнанието ми? Не знаеш ли, че само това мисля тези три дни? Какво искаш?
— Извинявай. Не исках… просто беше така, да кажа нещо…
— Защо трябва изобщо да казваш нещо? Нуждаем ли се от празни приказки?
— Не, не. Извинявай… Максим, не исках…
— Не си помислила.
— Извинявай.
— Или може би си помислила.
— Максим, моля те… направих глупост, беше глупава забележка. Не трябва да се караме. Не сега. Никога не се караме.
Беше вярно. Не бяхме се карали от деня на разследването на смъртта на Ребека и кошмарното пътуване е полковник Джулиън до Лондон, за да се срещнем с нейния лекар, от вечерта на пожара. Много близко се докоснахме до смъртната опасност, имаше твърде много недоразумения, почти бяхме на път да се загубим един за друг като резултат от тях. Знаехме, че сме имали късмет, знаехме цената на това, което имахме, за да поемаме какъвто и да било риск, дори най-дребната гневна дума за нещо тривиално. Когато хората преминават през това, което ние бяхме изпитали, те не предизвикват съдбата.
Държах ръката му.
— Скоро ще се свърши, — казах. — Трябва да бъдем учтиви с хората, да казваме подходящи неща заради Джайлс. Заради Беатрис. И тогава, след това ще си отидат…
— И ние ще можем да си отидем. Утре. Дори тази вечер.
— Но наистина… трябва да останем още малко, за да помогнем на Джайлс. Един или два дни. Той изглежда ужасно, горкият човек, така съкрушен.
— Има си Роджър.
Замлъкнах. Роджър. Нямаше какво да се каже.
— Има много приятели. Винаги са имали. Няма какво ние да му помагаме.
Не отговорих, нищо не казах, не още, не посмях да кажа, че искам да остана не заради Джайлс или Роджър или Беатрис, но защото бяхме тук, у дома, отново вкъщи и сърцето ми беше пълно, почувствах се освободена, новородена, отчаяна като болна при вида на есенните поля, дърветата и живите плетове, небето и слънцето, дори черните ята от летящи гарги. Бях виновна и засрамена, като че ли предавах Максим и моята привързаност към него като негова жена така, че с едно малко движение, което само аз можех да разбера, нарочно отвърнах глава от стъклото и не гледах това, което виждах и обичах, а насочих погледа си към бледото и болнаво лице на Максим и към ръката ми, която държеше неговата, и към черната кожа на седалката на колата и черното рамо на черното палто на шофьора.
Колата забави хода си, къщата беше отпред, видяхме как Роджър помага на баща си да слезе от колата.
Максим каза:
— Не мога. Не ще мога да понеса какво казват и как ще ни гледат. Джулиън беше, видя ли го?
Не бях го видяла.
— На две патерици. И семействата Картрайт и Трединт.
— Няма значение, Максим. Аз ще разговарям с тях, ще се справя с всички, ти само ще трябва да се ръкуваш.
При това, те ще говорят за Беатрис. Никой няма да спомене каквото и да било друго.
— Няма и защо. По лицата им ще бъде изписано и аз ще го видя. И ще знам какво мислят.
Когато вратата на колата се отвори, за един миг преди: да изляза от нея, това, което Максим току-що беше казал започна да се повтаря отново и отново в съзнанието ми така, че тази минута ми се стори цяла вечност. Стоях там като замръзнала, имаше и нямаше време, когато го чух. „Ще бъде изписано по лицата им. И аз ще знам какво мислят.“
А моят тих, таен, отровен глас произнесе отговора.
„Той е убиец. Той застреля Ребека. Максим, де Уинтър уби жена си.“
— Ето и Франк. Ужас.
— Максим, Франк особено ще внимава да не каже нещо. Франк ще ни помогне, знаеш, че е така. Франк ще разбере.
— Точно разбирането ме тормози.
И после слезе от колата, остави ме, видях го как прекосява пътеката, видях как Франк Кроулей се приближи до него, протегна ръка, видях как докосна ръката на Максим за момент, като го привлече в своя спасителен кръг. Със съчувствие, с разбиране.
И златното октомврийско слънце ни огряваше, огряваше всички черни гарги, които се събираха за пиршество.
Хората бяха много внимателни към нас. Усещах вниманието им като покривало, което ни обгръща, топло, задушаващо и бяха също така и тактични, опитваха се да не ни зяпат. Виждах как се стараят. Жените бяха предупредили мъжете си, преди да излязат. Сега помни, ако де Уинтърови са там, случайно — и чух, че може би ще дойдат, не задавай въпроси… не споменавай… не зяпай, и така те не правеха това, избягваха ни, обикаляха откъм далечната страна на стаята или правеха обратното, идваха при нас бързо, за да изпълнят задължението, гледаха ни право в очите и се заемаха с шерито и уискито и сандвичите и студената баница, като тъпчеха устата си, за да бъдат извинени, че не говорят.