Знаех, че Франк е отишъл да живее в Шотландия, където ръководи огромно имение, знаех също, че веднага след войната той се беше оженил и имаше двама сина, също така знаех, като го огледах сега, че е много щастлив, улегнал и почти напълно откъснат от миналото и усетих странна болка, не разбирах точно поради какво — мъка? Загуба? Той беше единственият човек, който обичаше Мандърлей почти толкова, колкото Максим, той беше нашата последна връзка с Мандърлей. Сега, като Беатрис, но по друг начин, усетих, че Франк си беше отишъл.
Стояхме до оградата, конете хрупаха ябълките, като нежно ги поемаха от дланите ни с леко извити назад бърни. Погалих топлата муцуна на сивия. След това казах:
— Франк, толкова ми се иска да остана в Англия, не мога да ти опиша как съм мечтала да се върна у дома. Как съм сънувала, но никога не говоря за това на Максим, не бих могла. Не знаех как ще стане. Но хората нямат значение, няма значение какво мислят или изобщо дали ги интересува. Не хората са важни.
— Разбирам.
— Местата, това място тук, полята… небето… всичко наоколо. Зная, че и Максим го усеща, напълно съм сигурна в това, само че той не смее да си признае. Изпитвал е голяма носталгия, както и аз, само че при него…
Гласът ми секна. Чуваше се само как конете тихо преживят и песента на някаква чучулига, стрелкаща се високо в чистото небе. Думата Мандърлей стоеше между нас, без да я произнесем, но я усещахме, цялото минало и значението му наелектризираше въздуха около нас.
Най-после казах:
— Чувствам се като предател. Не е редно да казвам такива неща.
— Не виждам защо, — каза Франк внимателно.
Беше извадил лулата си от джоба и тъпчеше тютюн в нея от една стара кожена торбичка, която си спомних, че винаги е употребявал, и при вида й ми дойде наум друга подобна сцена, когато бях изплакала тревогите си на Франк Кроулей и бях получила силна подкрепа и насърчение.
— Това е напълно естествено, разбира се. Ти си англичанка. Типична англичанка. Тук е домът ти, независимо от дългите години, прекарани в чужбина. Както казваш, същото важи и за Максим и съм сигурен, че той го знае.
— Можем ли да се върнем? Дали… — Колебаех се като подбирах думите. — Франк, ще има ли… нещо, което да ни попречи?
Той пуфкаше лулата си няколко минути и наблюдавах първия тънък син пушек как се извива във въздуха.
Непрекъснато галех коня, като търках муцуната му с разтуптяно сърце, а конят, очарован от този изблик на внимание и обич, след като дълго време вероятно е бил пренебрегнат, риеше земята с копита и притискаше муцуната си в дланта ми.
— Искаш да кажеш… поради това, което се случи?
— Да.
И тогава разследването и присъдата отново оживяха, като заеха мястото си до привидението на Мандърлей, а ние отново не ги споменахме.
— Не виждам какво може да попречи на вашето завръщане тук, ако и двамата го искате, — каза Франк.
Сърцето ми подскочи. Спря. Отново заби.
А сетне аз казах:
— Франк, отивали ли сте там?
Той ме погледна, очите му изпълнени с тревога.
— Да, разбира се. Трябваше.
За миг сдържах дъха си. След това той ме хвана под ръка и внимателно ме отведе от заграденото място на конете, от овощната градина към къщата.
— Приключено е — каза той.
Не отговорих. Но призракът ни следваше, отново събуден. Хората си бяха отишли, но не за тях си мислех.
Ребека беше мъртва и нейният дух не ме преследваше, съвсем не мислех за нея през тази слънчева октомврийска утрин. Само за мястото, за къщата, за градината, за Щастливата Долина, като се плъзгах към скътания пристан, плажа. Морето. И тайничко го прегръщах тихо, поздравявах го.
Странно, че не присъствието на Франк Кроулей тежеше на Максим. Това се четеше по лицето му, по начина, по който очите му като че ли бяха хлътнали навътре така, че очните кухини изглеждаха празни. Франк беше просто утеха, и двамата се чувствахме леко с него, стояхме до късно, като слушахме разказите му за Инвърнесшайр, за планините, за езерата, за елените, за красотата на дивата природа там, която така силно е заобичал, за жена си Джанет и двете момчета. Той имаше снимки и ние им се радвахме и сега само настоящето изпълваше стаята, нямаше никакви сенки помежду ни, освен някаква съвсем различна сянка, която едва можех да забележа. Но при вида и разказите за двете момчета, Хамиш и Фъргъс, усетих празнотата, на която бях свикнала, последвана от проблясък на дива надежда. Сега никога не говорехме за наши деца. Тогава беше различно, със светлото бъдеще пред нас и перспективата да наследят Мандърлей. Не бях дори сигурна, че Максим би искал каквито и да било деца сега, нямаше място за тях в нашия живот на заточеници. Но ако се върнем у дома…