Погледнах в очите стария полковник Джулиън и усетих да се образува лед около надеждите ми и малките, тайни, приятни планове. Бяхме останали малцина, Джайлс и Роджър, Максим и аз, един възрастен братовчед и Джулиън и неговата дъщеря. Жена му беше умряла и тя, пълна, некрасива, весела млада жена, сега живееше при него и се беше отдала, очевидно доволна, на грижи за баща си. Разговаряхме преди това за Европа, за страните, където бяхме живели, за мястото, където живеехме сега. Тогава Джулиън каза:
— Спомням си, че ви съветвах да отидете в Швейцария. Вечерта след цялата тази работа в Лондон.
В стаята настъпи гробна тишина. Франк бързо погледна към Максим, чух как си прочисти гърлото. Но Джулиън продължаваше, изглежда нямаше никакво усещане за атмосферата, никаква представа за това, което казваше.
— Разбира се, мислех си за почивка, точно докато всичко премине и клюката утихне. Но после стана това ужасно нещо в Мандърлей, а по-късно разбира се, войната. Човек забравя. Никога не бях очаквал вие да напуснете… и да не се връщате, колко време, десет години и повече, нали? Сигурно десет години.
Ние всички бяхме замръзнали на местата си от ужас и неудобство, съвсем загубили способност да говорим.
Той се накани да стане като търсеше бастуните си, бутна единия на пода и чакаше Франк да му го подаде, защото никой не знаеше точно какви му са намеренията, никой не направи нищо да го спре. Само дъщеря му го хвана за ръка, когато той взе чашата си, вдигна я и отново заговори.
— Татко, не смяташ ли…
Но той я отблъсна и тя се отдръпна изнервена, като ми хвърли отчаян поглед.
Джулиън прочисти гърлото си.
— Мисля, че случаят изисква няколко думи. Въпреки скръбните обстоятелства… поради които сме всички тук. — Той погледна Максим и след това мен. — Липсвахте ни, и това е чистата истина. Често съм идвал тук — Джайлс ще потвърди това, и сме седели в тази стая и сме разговаряли за вас. — Той спря. Погледна Джайлс, който седеше леко наведен напред и загледан в масата, бузите му бяха станали лилави. Погледна към Роджър и бързо отмести погледа си. — На мен се пада да го кажа. Миналото е мъртво и погребано…
Свих се, не смеех да срещна очите на Максим.
Старецът изглежда нямаше представа какво беше казал.
— Свършено е. И нека да остане така.
Той премести тежестта си на бастуна, като трудно пазеше равновесие. Часовникът в салона удари три.
— Исках да кажа колко е хубаво, че ви виждаме и двамата тук отново и… добре дошли у дома. — И той вдигна чашата си към нас и после, сам, бавно и тържествено изпи своя тост.
За момент си помислих, че ще умра, или ще изкрещя, ще извикам или ще припадна, или просто ще стана и ще избягам. Беше ми лошо от неудобство и не вярвах на ушите си, изпълнена бях от отчаяна тревога за Максим и за това, което чувства и какво може да направи. Дори Франк изглеждаше като парализиран с вързан език, дори той не намери начин да ни дойде на помощ.
Но за мое учудване, Максим седеше много тихо, много спокойно и след един момент сръбна от своята чаша, с очи отправени към Джулиън.
— Благодаря, — каза тихо той. Това беше всичко, но означаваше, че аз отново мога да дишам, въпреки че усещах тъпа болка в гърдите и лицето ми пламтеше. Но всичко беше наред, нищо ужасно не се беше случило, все още бяхме тук на масата за обед, всички до един и беше днес, октомври, денят на погребението на Беатрис и миналото беше минало и нямаше никаква сила над нас.
На края те си отидоха, като на дъщерята на Джулиън й трябваше доста време да го заведе до вратата, тъй като той настояваше да върви без ничия помощ и това беше мъчителна гледка. После трябваше да бъде настанен в колата, която трябваше да се загрее на място по нареждане на стареца.
Но най-после си отидоха и след един час и Франк също трябваше да си отиде. Една кола щеше да дойде да го закара до гарата, откъдето щеше да отиде в Лондон и след това с нощния влак — у дома си в Шотландия.
Следобедната светлина меко обгръщаше полето в лимонен цвят, листата се въртяха и промъкваха през нея, последните ябълки падаха на земята. Беше доста топло. Искаше ми се да бъда навън, защото беше толкова красиво, не можех да изпусна нито миг от това, след като толкова дълго ме е нямало. Не можех да понеса да съм затворена вкъщи, да чувам часовника и скърцането на стълбите и трополенето на кучетата като влизаха и излизаха по всички стаи и търсеха Беатрис, а също така тежките въздишки на Джайлс. Но Максим не искаше да излезе, внезапно кожата му доби пепеляв цвят от умора и напрежение.
— Ще си полегна, — каза той, — може да поспя малко. А после ще трябва да прекараме останалата част от деня.