Той отново заговори и веднъж започнал, не можеше да спре. Разказа ми за Беатрис, за годините, прекарани заедно, малки весели историйки, спомени, семейни смешки, разкри ми цял невинен човешки живот, чух за сватбата им, как са купили тази къща, раждането на Роджър и неговото израстване, за техните приятели и за толкова много коне, кучета, игри на бридж, вечери, пикници, разходки до Лондон, за коледи, за рождени дни и както говореше и аз слушах, внезапно ми мина през ума, че почти не беше споменал Максим или Мандърлей или каквото и да е свързано с тази част от живота. Не поради такт, той беше твърде разстроен за това, твърде потънал в себе си и миналото, за да мисли за такова нещо, едва ли осъзнаваше добре моето присъствие, да не говорим за това, какво бях аз, но Мандърлей и животът на Беатрис там, нейното семейство, сякаш едва бяха докоснали живота и съзнанието му.
Спомних си първия път, когато срещнах Беатрис и Джайлс, онзи топъл ден в Мандърлей, преди хиляди години и в един друг живот. И аз бях друг човек, дете, и го наблюдавах като лежеше по гръб на слънце след обеда, как хъркаше и се чудех защо Беатрис се е омъжила за него и си мислех, че поради това, че Джайлс е дебел и непривлекателен и очевидно на средна възраст, не са били влюбени един в друг. Каква детинщина, колко наивно и глупаво и каква липса на познание от моя страна да мисля, че човек трябва да е красив и умен и с весели и изискани маниери, привлекателен като Максим, за да се влюбят в него и да го обичат и да е щастливо оженен. Нищо не знаех тогава, нищичко и сега се изчервих от срам при тази мисъл. Знаех само мъничко, когато бях обзета от първата страстна, сляпа любов, любов, която сега разбирам, беше като увлечение на ученичка. Не знаех нищо за любовта, която идва само с времето и възрастта и ежедневието, или за любов, която преживява нещастие и мъка и страдание и неща, които лесно съсипват, вгорчават и унищожават любовта или я подхранват…
Тази вечер се почувствах странно възрастна, много по-стара от безпомощния Джайлс, по-силна, по-способна и по-мъдра. Мъчно ми беше за него; знаех, че ще се оправи някак си, ще се справи с нещата, но нищо няма да бъде както преди за него и най-хубавата част от живота му си беше отишла. Беатрис е мъртва, а Роджър, така обезобразен от самолетната катастрофа. Фактът, че този син вероятно ще остане при него у дома винаги поради инвалидността си, може да му даде повод да живее и да се оправи и да се радва на живота понякога. Не знаех. Той не спомена Роджър изобщо, мислеше и искаше само Беатрис тази вечер.
Нямам представа колко дълго сме седели заедно, аз си поплаках малко, но Джайлс не спря, дори когато говореше, плачеше и не се опита да спре. Въпреки че от начало това ме дразнеше, след известно време започнах да го уважавам за това и бях трогната от дълбочината на предаността му към Беатрис и от мъката му, а също така и от това, че той ме смяташе толкова близка, че може да плаче пред мен.
Поне два пъти го попитах дали иска да му направя чай или да му донеса бренди, но той отказа и ние просто седяхме сред разпръснатите дрехи в спалнята, която застудя през нощта.
А след това, като че ли се събуждаше от някакъв транс или припадък, който не е могъл да контролира, той се огледа наоколо в стаята, почти учуден сякаш не беше на ясно как така сме и двамата там, намери някаква носна кърпа и няколко пъти шумно се изсекна.
— Извинявай — каза той. — Извинявай, само че ми беше нужно да съм тук. Не бих могъл без това.
— Знам, Джайлс. Всичко е наред. Разбирам. — Станах и вяло казах: — Много обичах Беатрис, знаеш това. Всички я обичаха. Всички. Всички тези хора, тези приятели. Той избърса очите си и като погледна към мен, каза: „Знаеш, тя нямаше нито един враг на този свят, освен Ребека“…
Гледах го глупаво, тъй като никога не бях очаквала, да чуя това име отново, звучеше така странно като дума от чужд език. Ребека. Дума от друг живот. Никога не го произнасяхме. Мисля, че не сме го произнесли от онази ужасна НОЩ.
За няколко минути в стаята настъпи тишина като че ли някакъв звяр, който отдавна съм смятала за мъртъв, отново се беше надигнал като предупреждение и изрева, а този звук събуди страх в мен, но бързо млъкна и страхът ми беше само слабо ехо на отдавнашен страх, като спомен от отдавна преминала болка. Не почувствах толкова, а по-скоро си спомних, че някога съм я имала.