Така бърборех и той ме насърчаваше по своя стар обичай и всичко беше леко и лесно помежду ни, тайните, които си пазех, останаха скрити, и колкото и дребни да бяха, внезапно си помислих като отивах в стаята, — Господ знае, че бяха дребни, за да не страдам от чувство за вина.
Много лесно се съгласихме да останем тук с Джайлс и Роджър до края на седмицата, а след това да отидем веднага в Шотландия и да гостуваме на Франк.
Максим изглеждаше доста весел и знаех, че моите уверения да не отиваме в старите познати места или където и да било свързано със семейството, но най-вече места, където ще ни познаят или ще си спомнят за нас, имаха голямо значение за него и си мислех, че успокоих най-сериозните му опасения. Той не искаше нищо да вижда, никъде да отива, да не среща никого, който има и най-слаба връзка с миналото му и с предишния му живот, с Мандърлей и преди всичко с Ребека и смъртта на Ребека.
В тази къща, къщата на Беатрис, той можеше да се чувства спокоен и може дори да му е приятно да се разхожда из пътеките и полята наоколо. А аз, аз бях чудесно, необикновено радостна, че можем да останем тук още, а след това да отидем в Шотландия, а след това, може би, въпреки че не смеех да изразя мислите си, нито да го кажа на себе си, след това, когато Максим се отпусне малко и не се страхува, когато открие колко е лесно да сме тук и че няма никаква опасност, след това не бихме ли могли да останем още, да отидем някъде, да прекараме последните златни есенни дни като изследваме този или онзи край на Англия, който не познаваме? Няма ли това да е така хубаво, така разведряващо и без заплаха за него, както в чужбина? Щом оставахме далеч, много далеч от старите места, от Мандърлей…
Пеех като се качвах по стълбите, за да се преоблека и разбрах, че пея „На хълма Ричмънд“, че не я бях пяла или чувала от години. Не, откакто я бях научила в училище и сега ми дойде наум, свежа и ясна. Открих, че си спомням всяка думичка.
Не можех да убедя Максим да излезе. Щеше да чака Джайлс да се събуди, каза той, ще се опита да разискват някои проблеми, ако има нещо, което той трябва да знае или с което да се занимае по отношение на работите на Беатрис. Учудих се. Мислех, че ще избягва всичко, което ще го накара да научи неща, свързани с Мандърлей, но той беше рязък, взе си вестник „Таймс“ в утринната стая и затвори вратата. Когато надникнах в нея от градината на излизане видях, че беше с гръб към прозореца, а вестника държеше високо и тогава разбрах колко го боли, че е тук и не може да понася да погледне дори старата градина на Беатрис и Джайлс и овощната градина, които не представляваха нищо, нищо в сравнение с градините на Мандърлей.
Прави го заради мен, си помислих. Прави го от любов. И в мен се надигна любов в замяна и едно старо чувство на несигурност, липсата на убеждение, че някой може да ме обича, който и да е мъж, а особено този мъж, защото все още гледах на него като на някакъв бог и независимо от това какви бяха отношенията ни през всичкото време на нашето заточение, колкото по-силна се стараех да бъда, колкото по-зависим от мен беше станал, въпреки всичко, дълбоко в душата си нямах истинска увереност, никаква вяра, че съм жена, която е обичана по този начин. От време на време все още се хващах да гледам халката си като че ли е на чужда ръка и в никакъв случай не можеше да е моя, въртях я както бях правила през всичкото време на медения ни месец в Италия, за да се уверя в нейната реалност, чувах гласа си в тази слънчева утрин в Моите Карло да казва: „Не разбирате, не съм от тези, за които мъжете се женят.“ Но се усмихнах в себе си, като отново го чувах, като вървях по гъстата росна трева на оградата за конете, към склона и дърветата и храстовите заграждения на откритото, вълшебно, златно поле.
Вървях, повече от час по пътеката и след като я оставих и тръгнах през полята, отначало ми се искаше и Максим да е с мен, и той да види това, като се надявах, че отново ще се влюби в природата, че притегателната сила на това поле, на Англия, светлината и земята, ще бъде толкова силна, че той не би могъл да й се противопостави, представях си го как се спира тук и там, на това малко възвишение, до тази портичка при малки храстчета и ми казва:
— Разбира се, че трябва да се върнем. Сега виждам колко, много ми е липсвала Англия. Не бих могъл да понеса отново да отидем в чужбина, трябва да останем и никога да не я напускаме пак, каквото и да стане.