И аз го уверявам, че всичко ще бъде наред и никой няма да ни безпокои, че миналото никога няма да надигне глава. И ако това стане:
— Максим, каквото трябва да преживеем, ще го преживеем заедно.
Хващам се, че фантазирам, дори усещам как устните ми се мърдат във въображаемия разговор, усмихвам се на стария си навик. Някога бях имала такива мечтания на ученичка преди действителността да ме отрезви, през последните години малко се отдавах на мечтания, бях твърде много заета с узряването си, с грижите около Максим, със старанието да го пазя, тъй като бях единственият човек край него. Опитвах се да измислям начини да отбивам стари спомени, жестоки и силни, които го нападаха както беше безпомощен сега.
Само в тайните ми самотни мисли за дома си давах свобода на фантазията, само през тези въображаеми разходки по голите зимни хълмове или през килимите от диви цветя в гората през пролетта, само когато можех, когато ми скимваше се извръщах и чувах в съзнанието си песента на чучулигите, лая на лисиците в нощта, неспирното грачене на чайките.
Сега, като вървях към буковата горичка от другата страна на хълма, като докосвах с ръка трънките и високия плет от шипки, дадох свобода на въображението си, виждах двама ни да се разхождаме така всеки ден, кучетата да тичат пред нас или дори момчетата, в края на краищата.
Правех прости, невинни забележки с Максим за пакостите, нанесени от последната буря или колко добре се развива царевицата, дали сушата ще свърши най-после, може ли поне веднъж да имаме сняг на Коледа. Виждах го да крачи пред мен както винаги, да сочи това или онова, да спира, за да измъкне трън от лапата на някое куче, да се обръща и ми се усмихва по стария си начин, весел и свободен. Ще бъдем толкова близки, както си бяхме, така зависими един от друг, както бяхме станали през годините ни на заточение и все пак няма да сме така клаустрофобично свързани — ще има и други хора в живота ни, нови приятели, деца, ще притежаваме всичко хубаво в живота, ще сме излезли вече на светлина, няма да има нужда повече да се крием.
Така си представях, така си мечтаех и кроях планове, като тъчах надеждите си в ярка пелерина, за да се завия, както слизах по дългата стръмна затревена пътека, когато разбрах, че води до гърба на малката сива каменна църквица, където се беше състояло погребението на Беатрис вчера. Спрях се. Точно пред мен беше портата в дългата стена, обграждаща църковния двор, със старите гробове, с леко наклонени паметници към тревата, надписите им закрити от мъх или почти изтрити. Виждах и пресния гроб на Беатрис, земята още пръхкава, покрита с пресни, свежи цветя.
Няколко минути стоях така, с ръце на портата.
Нямаше никой наоколо, птица от едно дърво издаде няколко ноти, преди стремително да отлети ниско над тревата, като усети моето присъствие и издаваше предупредителни звуци. След това отново настъпи тишина и усетих голямо спокойствие, беше ми тъжно, липсваше ми Беатрис, представях си я, мъчно ми беше, че не я бях видяла. Спомних си за бедния Джайлс, опечален и нараним и внезапно остарял и се чудех как Беатрис би се справила е него, какви ли строги думи би му казала, за да го накара да се окопити.
Като погледна назад, виждам се там, застанала под утринното слънце, което беше разпръснало всяка следа от ранната мъгла и така топлеше лицето ми, сякаш беше летен ден, а не късен октомври. Способна съм да гледам на себе си отстрани, замръзнала във времето и пространството и като че ли животът ми се състои от мои снимки и между тях няма нищо, освен неопределено сив цвят. В такива моменти съм спокойна, доволна, предполагам и щастлива. Обичах да съм сама, бързо разбрах, че Максим не беше още в състояние да се разхожда из полето и да се чувства свободен и си казвах, че и това ще дойде, само да не го насилвам. Бях напълно сигурна.
Така се радвах на самотата си, радвах се на деня, на местата, за които така бях мечтала. Тъгата ми по смъртта на Беатрис беше притъпена меланхолична емоция, есенна, аз я приемах, но тя не можеше да помрачи, нито да премахне радостта ми. За първи път не изпитвах срам нито вина, за първи път се радвах на собственото си самочувствие.
Но реших, че ми се иска да отида и да застана до гроба, тихо, сама, и да мисля за Беатрис с обич и благодарност и че ще ми бъде по-лесно да направя това днес, отколкото на погребението при толкова много хора около нас, които бяха скупчени като черни гарги.
Промъкнах се през вратата от плет, затворих я след мен и тръгнах през тревата към пътечката. Беатрис, си мислех. Мила Беатрис. Можех смътно да си я представя, но не съвсем ясно, беше твърде тържествено, твърде тихо място за нея. По-лесно беше да я виждам в открито поле, да крачи бодро без умора.