Имаше толкова много хора на погребението, толкова много приятели и изглеждаше, че всички бяха донесли цветя. Те бяха натрупани и покрай пътечката и по тревата около пресния гроб във формата на красиви кръстове и венци и прости домашно направени букети.
Някои бяха от изкуствени цветя, с восъчен вид, като че ли направени от картон или лъскава хартия и не приличаха на цветя, които са расли в градина, други бяха по-скромни и прости. Наведох се да прочета картичките, открих познати имена и други непознати. „На незабравимата… Ще си спомняме с обич… С обич… С уважение… С любов…“ И нашата: „На обичната Беатрис…“ на Джайлс: „На милата ми съпруга“, на Роджър: „С най-гореща обич“. Някои картички бяха на показ, други доста закрити. Не ми се искаше да чета всичките, струваше ми се, че се бъркам в частни бележки, които бяха адресирани само до Беатрис.
И когато станах й направих една крачка, го видях.
Кръг от лилии, млечнобели, поставени на фона на много тъмнозелени листа. Беше настрана и биеше на очи, беше скъп, без да се натрапва, беше елегантен, но сдържан и все пак изпъкваше, като издаваше безупречен вкус. И сега го виждам, отделен от другите, нарочно поставен отделно и внимателно. Като си затварям очите, той е там и не мога да ги откъсна от него.
Наведох се. Докоснах хладните, деликатни, белоснежни, неотразимо красиви цветове, леко назъбени тежки листа и сладък аромат достигна до обонянието ми, омайващ и леко тревожен, съблазнителен, опасен.
Имаше картичка, плътна, кремава с черни ръбове и надпис: „С най-дълбоки съболезнования“, гравиран също в черно. Но не гледах цветята с ужас, нито печатните думи, които ме накараха да замръзна, а нещо, което разцепи небето и съсипа песента на коса, затъмни слънцето.
Беше единствена буква, написана на ръка, черна и силна, висока и наклонена,
Р.
Глава шеста
Най-лошото беше, и това ми дойде наум веднага, дори преди главата ми да се изпълни с куп въпроси, като вода, която се втурва във вдлъбнатина на скала при буря, дори преди истинският страх да ме обземе. Най-лошото беше съзнанието, че трябва да понеса това съвсем сама — нямаше човек на този свят, на когото бих могла да го кажа.
След първия удар от шока последва страхът, ужасът, така че малко ми прилоша и трябваше да седна на пътечката до гроба на Беатрис и натрупаните цветя и да сложа глава на коленете си. Това ме спаси, усетих как сърцето ми отново заби и кръвта нахлу в главата ми и бързо се изправих, за да не би някой да дойде и да ме види, почувствах се объркана и глупава. Но нямаше никой, църковният двор беше пуст, а сутрешното слънце грееше, както при влизането ми през вратата. Само косът изпя предупреждението си един или два пъти от храста.
Венецът от бели цветя ме омагьосваше, не исках отново да го погледна, но не можех да се удържа.
Красотата му и нещо друго ме караха да го гледам, беше така изключителен, безупречен. Взирах се в него, но може би коленичейки така бързо, бях обърнала картичката наопаки и не можех да видя написаното.
След това се отдръпнах от него, сякаш беше отровен, като някакво растение от приказките, — така смъртоносно, че ако дори само се докосна до него, ще падна мъртва. Обърнах му гръб, а също така на гроба и на всички останали ярки, безполезни цветя и бързо минах по застланата пътека, като влязох в църквата.
Беше отворена. Вътре нямаше никой. Беше студено и доста тъмно — слънцето още не проникваше през чистите горни прозорци. Седях на скамейка на края, тъй като ми беше лошо и после започнах да треперя, ръцете ми се тресяха в скута и не можех да ги успокоя, усещах слабост в краката.
Чувствах се като човек, който е видял привидение, разтърсен, без да може да повярва, объркан, с напълно разклатени принципи и здрав разум, подхвърлен като играчка на лошо и весело дете.
Венецът беше като привидение, — бял, странен, неестествен, въпреки че го бях видяла и пипнала и ако се върна отново при гроба бях сигурна, че ще бъде там, но най-ужасяващото беше написаното, единствената черна, елегантно наклонена буква Р. Р за Ребека, с този стар, познат почерк, запечатан в паметта ми. Беше същата. Нейната буква. Нейният почерк.
Не може да бъде същият! Как може? И след това приливът се втурна и всички гнили останки се раздвижиха, след като толкова години бяха лежали тихо, появиха се на повърхността и изпълниха съзнанието ми, като се бутаха и търсеха вниманието ми.
Ребека беше мъртва. Погребана. Много отдавна.
Нищо повече не можеше да се каже. Знаех това.
Но кой беше изпратил този венец? Кой го беше избрал с такава грижа, така идеален, че да е точно такъв, какъвто тя самата би поръчала, кой беше написал буквата на картичката? Някой, който изигра лоша, жестока шега, един трик, подла, хитра, тайна постъпка. Някой умен и който знае, някой, който ни мрази. Но защо? Защо? След всичките тези години? Какво бяхме направили? Инстинктивно знаех, че венецът беше до гроба на Беатрис, за да го видим ние с Максим. Никой не изпитваше лоши чувства към Беатрис, нито към Джайлс и Роджър.