Аз трябва да мълча за това, никой не може да знае, не можех да споделя страха и отчаянието си със съпруга си, а трябва да се преструвам щом се върна вкъщи, трябва да се успокоя и да имам весел и свеж вид, спокоен и изпълнен със самообладание, с обич и сила. Максим не трябва нищо да разбере дори от някакво пламъче в очите ми, или по гласа ми, или по лицето ми.
Съжалявах, че Франк Кроулей си беше отишъл. Можех на него да кажа. Той беше единствен на този свят, но беше си отишъл у дома в Шотландия при новия си живот и не беше вече част от нас.
Чувствата ми се променяха, докато седях в църквата от страх и ужас, усещах гняв към този, който беше го изпратил, за да ни нарани и така лесно успя, а след това отново се чудех и после пак питах защо? Защо? Какъв смисъл имаше?
Бяхме толкова непретенциозни, имахме нужда само един от друг и едно тихо семейно щастие, искахме миналото да лежи мъртво и като начало, бяхме получили това, което искахме и бяхме изключително благодарни.
Сега отново бях сред кашата, спомените се надигаха и ме обграждаха като привидения, картини, хора, гласове, емоции, Ребека, най-големият призрак. Мандърлей. И странно, те не ме победиха, изглежда бяха слаби, избелели, нямаха никаква сила сами по себе си, бяха мъртви, заминали завинаги, без да оставят следа. Настоящето ме плашеше, това, което се случи, белият венец и картичката с черни ръбове. Р.
И когато най-после си тръгнах бавно и излязох на бледата слънчева светлина, почти очаквах да изчезне, да не е съществувал никога, да е шега на подсъзнанието ми, материализация на дълбоките ми страхове за няколко минути. Бях чувала за такива неща, въпреки че не им вярвах много.
Но венецът беше там, както си знаех, видях го веднъж, очите ми бяха привлечени към него и нямах сили да ги откъсна. Бял на тъмния фон, идеален кръг на тревата.
„Няма да мисля за Мандърлей.“
Това си бях казала. Чувах собствения си глас, убедителен, фалшив, когато изрекох тези думи на Максим. „Няма да мисля за Мандърлей“.
Но само за това мислех повече от Максим, мислех, че дори и да го познавах за кратко време и при такива невероятни, отчайващи обстоятелства, беше ми станал кошмар и отново и отново си го спомнях. Като се връщах, го виждах пред себе си, беше от другата страна на всяко хълмче и всеки завой на пътеката, така че престанах да виждам каквото и да е наоколо, — дърветата, полята, склоновете и горите и мекото небе, — всичко. Виждах само Мандърлей.
И въпреки това го мразех, беше ме потискал и ужасявал, бях смазана от него, струваше ми се студен, чужд и объркващ, беше ми се присмивал, никога не станах част от него, никога дори не можех да се оправям сред многото стълбища и коридори пред толкова много затворени врати.
Мандърлей. Не си спомнях сега как хората ми се присмиват, — Фрит, Робърт, Клариса — малката прислужничка, Джак Фейвъл, госпожа Данвърс, Ребека. Къде бяха те? Не знаех.Ребека беше мъртва, само в това бях сигурна. А за останалите нямах нито една мисъл, не ме интересуваха. Никога няма да ги видя пак и те не бяха важни.
Но къщата? За нея мечтаех и бях привлечена от нея. Мандърлей. Мразех се. Не трябва, не трябва да мисля за него, трябва да го махна от себе си, в противен случай ще ни навреди. Трябваше да мисля за Максим, само за Максим. Бяхме се спасили, не бива да предизвиквам съдбата.
Бях много ядосана на себе си, като слизах бавно по последния склон към ограденото място за конете и виждах приятната, удобна, незабележителна къща на Беатрис и Джайлс долу, пушек излизаше като тънко копие от комина. Това е сутрешната стая, той сигурно чака все още вестника, като поглежда от време на време часовника си, очаквайки с нетърпение да се върна.
Съжалявах, че нямам огледало, за да видя лицето си, да го овладея и да си сложа маска като него. Трябва да се преструвам. Не съм видяла, каквото съм видяла, не се е случило това, което се е случило. Изхвърлих Мандърлей от съзнанието си и понеже не можех да направя същото и с венеца от бели цветя, обърнах им гръб и оставих картичката да лежи там, където е, — с лице към земята.
Чух телефонът да звъни в къщата и кучетата започнаха да лаят. Конете се бяха върнали, с наведени глави хрупаха трева, доволни от разходката.