И тъй, слязох при другите и с всяка крачка си налагах да гледам напред и да успокоя лицето си, за да е открито и весело… С огромно усилие на волята изхвърлих от съзнанието си венеца, картичката и инициала, и тяхното значение, въпреки че знаех, че само ще потънат по-дълбоко и ще останат там завинаги, ще останат при всички други неща, които никога не могат да бъдат изхвърлени, нито да станат неизвестни, нито забравени.
Исках Максим. Исках да седна тихо с него някъде в някой ъгъл на къщата, утринното слънце да прониква през прозорците и огънят да пламти в огнището, исках ежедневните неща около мен да ме ограждат и пазят.
Започнах да измислям какво ще кажа, къде съм била, какви птички и животни съм забелязала, какви поздрави и думи за времето и сезона съм разменила с някакъв стар човек, който работеше на полето, виждах омазнената му стара шапка, сега измислих и връвчица, завързана за крачолите на старите му панталони точно над ботушите, така че вече като пресичах градината, той ми беше станал дори приятел. Имаше и една жена с няколко ловджийски кучета, бях им се радвала и бях ги погалила. Опитах се да измисля имена, но единственото беше Джаспър. Джаспър. Бързо отвърнах мислите си.
Исках той да ме успокои, но не можех да моля за това, трябва да изглеждам напълно спокойна, трябва да се тревожа само за него. Трябва да се преструвам, да се преструвам.
Но венецът беше навсякъде, където поглеждах, на пътеката, в храстите, до входа, на вратата, хладен, бял и безупречен стоеше между мен и всичко друго, което виждах, а картичката трептеше, макар и обърната и черните й букви нахално танцуваха пред очите ми.
Р.Р.Р…
Спрях в хола. От кабинета чувах гласа на Джайлс, говореше по телефона. Вдъхнах сладка миризма на пушек от дърва. Затворих си очите, стиснах ръцете си и отново ги отпуснах, поех дълбоко дъх.
Той седеше до камината в утринната стая, лицето му в профил, вестникът паднал на пода. Беше неподвижен, виждах, че е много далеч от тук, без да усети, че съм влязла в стаята.
Погледнах го, видях познатото лице, сега набръчкано, косата му все още гъста, но посивяла, видях ръката му с дългите пръсти да почива на облегалката на стола, но за миг, преди да хукна към него облекчено и с любов, чух гласът да произнася отчетливо, студено, ясно и без емоции, сякаш хвърляше камъни във вода: „Този човек е убиец. Той застреля Ребека. Този човек уби жена си.“
И се чудех дали това е истинско, злостно нещо, изпратено нарочно да ме подлуди, и с огромно усилие го изтиках настрана и се опитах да отида при Максим, когато той вдигна очи и се усмихна с такава любов, радост и благодарност.
Имаше кафе в една кана, донесено от жената, която влезе и сервира не тържествено и това беше много хубаво, а слънцето започна да прониква през високите прозорци и едно от кучетата го беше открило и лежеше в лъчите му, докато другото се грееше на огъня, който продължаваше по малко да дими, така че първо Максим, а после и аз го разбъркахме и бях благодарна за това. Все още бях напрегната и нервна, трябваше да правя нещо, за да го прикрия.
Казах:
— Чух Джайлс да говори по телефона.
— Да.
— Видял ли си го?
— Влезе и отново излезе, извиняваше се и подсмърчаше.
— Горкият Джайлс.
— Започва да ме дразни, не мога да търпя това. Като че ли се разпада на части.
Звучеше грубо и нетърпеливо. Никога не се чувстваше удобно при прояви на чувства, но ми се искаше да бъде внимателен към Джайлс, да го разбере. Тази студена страна на характера му, спазването на дистанция, ми напомняше как понякога се държеше, преди да узная истината и едва тогава ме беше допуснал близо до себе си.
Клекнах на пети при камината.
Максим каза:
— Безнадеждна работа. Дървата са много влажни.
— Да.
Но продължаваше да гледа слабия тънък пушек и му се искаше дървата да се разгорят.
— Опитах се да изясня някои неща с него. Той не знае много, всичко е една каша.
Знаех, че когато бяхме в чужбина и пристигаха документи, Максим ги подписваше само след бегъл поглед.
— Разговарях с адвокатите. Трябва да се видят с мен. Не мога да избегна това, дявол да го вземе.
Сърцето ми трепна. Никога нищо не съм знаела за финансовите или други работи на Максим, но имаше един адвокат някога в Керит. Може би ще се наложи да отидем там, може би…
— Не е местният човек, — каза той, като че ли прочете мислите ми. — Те са в Лондон.
— Лондон?
Не можах да се овладея и възклицанието ми прозвуча изпълнено с надежда.
Лондон.
Може би ще трябва да отидем там, — не забързани скришом, с наведени глави да сменяме влакове и да заминем веднага, а на посещение, да останем един ден, може би и една нощ по работа, с малко време дори за удоволствие. Лондон, ох, само веднъж… Никога не бях го обичала, съвсем не бях градско чедо, нямаше да се чувствам спокойна, нито у дома си там. Но по време на нашето изгнаничество понякога си мислех за него, мечтаех си за него, след като попадах на някой стар вестник от дома, някое име, което случайно влиза в полезрението ми. Лордовете. Оулд Бейли, Парламента, Хил Фийлдс, Ийст Индия Док, дъ Мол, Сейнт Джеймс, Маншън Хауз, Кенсингтън Гардънс… И после прекарвах един приятен час, като се разхождах, гледах разкошните витрини, пиех чай, слушах оркестъра в парка през някоя пролетна утрин, изследвах някоя тъмна дикенсова уличка с наклонените една към друга къщи и каналите миришеха на печатарско мастило, — невинно, приятно романтично прекарване на времето, друго напомняне за дома.