— Ще трябва да се забавляваш сама половин ден, можеш нали?
Чух гласа му като се решех пред тоалетката. Не знаех, че така ще се отрази връщането му вкъщи и че Максим, когото познавах търпелив, тих, потиснат, Максим, с когото бях живяла години в чужбина, така лесно ще се изплъзне, за да разкрие толкова много черти от стария Максим, човека, когото за първи път видях. С всеки час, прекаран в Англия, се променяше по малко, сякаш гледах как се ветреят пердета и разкриват все повече какво има зад тях — то беше скрито, но не изчезнало.
„Ще трябва да де забавляваш сама половин ден.“
Ако се беше случило преди половин година, ако поради някаква причина е трябвало да се занимае с бизнес, той щеше да се опита напълно да избегне това, да се скрие, щеше да настоява да го придружа, да слушам, да прочета документите, да ги оправим заедно, той не би могъл без мен. Никога не съм си представяла, че може да се промени, че старата му, лека, горда независимост отново ще се появи, че ще прояви каквото и да е желание да се справи с нещата сам или за момент да иска да бъда далеч от него. Това беше шок, като да наблюдаваш безпомощен инвалид, който започва да се съвзема, да възстановява силите си, да показва характер и следа от стария огън, да става, а после и сам да ходи, без да иска помощ от любящите, сдържащи, неспокойни ръце.
Не знам какво чувствах или колко ме засягаше, но не бях наранена. Не взех думите му като пренебрегване.
Дори мисля, че почувствах облекчение. А при това, промяната не беше тотална, имаше много неща, които бяха същите. Прекарахме един спокоен ден вкъщи и освен кратките разходки в градината през деня и вечерта, той не излезе навън, не искаше. Времето стана влажно и ветровито с ниски сиви облаци и мъгла, която се спусна над къщата така, че не можеха да се видят дори конете в тяхното заградено място.
Четохме до камината и играхме на пикет, решихме, кръстословицата във вестника, а кучетата се изтягаха на килима между нас и на обяд и вечеря. Джайлс беше напълно мълчалив, потънал в себе си, със зачервени очи, със следи от сълзи и торбички под очите. Беше разчорлен, сякаш се разпада на парчета и не обръщаше внимание на това и аз не знаех какво да правя или да кажа, само се опитвах да бъда внимателна, да му налея чай и да се усмихвам, когато очите ни се срещаха. Мисля, че беше благодарен по своя детински начин, но после си отиде, за да стои сам в своя кабинет с часове.
Нямаше го поне Роджър да освежи атмосферата, беше отишъл при приятели и беше ми спестено мъчението да го гледам и да се чувствам виновна.
Изгледаше, че този ден сме затворени във времето, в някаква чакалня на път между различни места. Не бяхме част от тази къща, тя ни беше слабо позната и по някакъв начин чужда и мрачна. Беше ни по-малко удобно, отколкото в хотел. Максим говори малко и през по-голямата част от деня изглеждаше разсеян, замислен и сякаш се зарадва, когато, за да го отвлека след чая, предложих още една игра на пикет. Но и аз имах странното усещане, че до известна степен той се съгласи, за да ми направи удоволствие, да ми е приятно. Усетих, че отново се връщам към моята стара, унизителна роля на дете.
Денят преминаваше бавно. Дъждът тропаше по стъклата на прозорците, мъглата не се вдигна. Рано се стъмни.
„Ще трябва да се забавляваш сама половин ден, но ще можеш да направиш това, нали?“ Да. Сърцето ми внезапно заби, когато спуснах пердетата тази вечер. Имах една тайна, поемах дълбоко въздух, като си мислех за нея. Можех да се забавлявам половин ден. Знаех какво ще направя, но се обърнах на една страна далеч от Максим и не исках да му позволя да ме види. Усещах, че го предавам, най-лошият вид измама и изневяра.
Мъглата беше се вдигнала, имаше валма облаци в ясното, бледо небе гонени от вятъра, беше почти като пролет, само че земята беше покрита с дебел слой листа, издухани от дърветата предния ден и лежаха на купища в градината и алеята.
Адвокатът щеше да пристигне към единадесет часа, беше ангажирано такси да го докара от гарата.
Погледнах през масата за закуска. Джайлс не беше слязъл още. Максим изглеждаше официален, в костюм, колосана риза, далеч от мен.
Белият венец плаваше, блед и нематериален между нас.
Кой? Как? Кога? Защо? Какво искаха от нас?
Чух собствения си глас. Казвах:
— Дали Джайлс ще ми даде колата си? Мисля, че е пазарен ден в Хемък. Иска ми се да отида.
Бях се научила да карам, когато отидохме в чужбина, въпреки че нямахме собствена кола, наемахме, когато ни се искаше да посетим някоя църква или манастир или някаква особена местност, за която бяхме чели. Максим обичаше да го возя, това беше част от промяната у него, въпреки че никога не би и сънувал да направи това в предишния си живот. Правех го с удоволствие, харесваше ми и още повече ми харесваше, че се чувствах различна, — тази, която вози и носи отговорност. Карането на кола ми се струваше нещо, което вършат възрастни хора. Накарах Максим да се усмихне, когато веднъж казах това.